Читать «Дъщерята на пазителя на спомени» онлайн - страница 12
Ким Едуардс
Сети се за сестра си — бледичка и слаба, как се мъчи да си поеме дъх, а майка му се извръща към прозореца да скрие сълзите си.
— Не виждаш ли? — тихо отвърна той. — Клетото дете явно е със сърдечна недостатъчност, фатална. Опитвам се да спестя на всички ни ужасна мъка.
Говореше убедено. Вярваше във всяка своя дума. Сестрата седеше, втренчена в него с учудено, но иначе непроницаемо изражение, а той чакаше да чуе нейното
— Снегът — промърмори тя, свела поглед.
* * *
Преди пладне виелицата постихна и в далечината стърженето на снегорини разцепи застиналия покой. От прозореца на горния етаж той гледаше как сестрата изчисти снега от сиво-синята кола и потегли сред пухкавата белота. Бебето спеше в кашон, застлан с одеяла на седалката до нея. Лекарят я проследи как зави наляво по улицата и изчезна. После се върна и седна при семейството си.
Жена му спеше с разпилени по възглавницата златисти коси. От време на време лекарят позадремваше. Събудеше ли ce, ce взираше в пустия паркинг, гледаше как от комините от другата страна на улицата се вие дим и подбираше думите, които ще каже. Че никой не е виновен, че дъщеря им ще е в добри ръце с други като нея, че за нея непрестанно ще се грижат. Че така ще е най-добре за всички.
Малко преди обед снегът престана, а синът му, огладнял, проплака и жена му се събуди.
— Къде е бебето? — попита тя, попривдигна се на възглавниците и отметна косата от лицето си. Със сина им, топъл и лек в прегръдката му, той седна до нея и постави бебето в ръцете й.
— Здравей, скъпа моя — рече той. — Виж какъв красавец е синът ни. Беше много смела.
Тя целуна бебето по челцето, после разкопча нощницата и го нагласи до гръдта си. Синът му засука начаса, а жена му вдигна поглед и се усмихна. Взе свободната й ръка и си припомни как се вкопчваше в него толкова силно, че оставяше отпечатъци от пръстите си върху неговите. Спомни си и колко искаше да я предпази.
— Всичко наред ли е? — попита тя. — Скъпи? Какво има?
— Близнаци — бавно изрече той, замислен за кичурите черна коса и хлъзгавите телца, които шаваха в ръцете му. Очите му се насълзиха. — Момче и момиче.
— А-а — възкликна тя, — и момиченце! Фиби и Пол. А къде е тя?
Пръстите й са тъй крехки, помисли си той, като кости на птиче.
— Скъпа — поде той. Гласът му секна и думите, които тъй старателно бе репетирал, се изпариха. Затвори очи, а когато бе в състояние да заговори, изрече куп необмислени слова. — Любима. Ужасно съжалявам. Дъщеричката ни умря при раждането.
II
Каролайн Гил закрачи предпазливо и неуверено през паркинга. Нагази в снега, който стигаше до четири-пет пръста над глезените, а на места и до коленете й. Носеше увитото в одеяла бебе в стар кашон от мостри бебешки храни, които им караха в клиниката. Кашонът бе цял в печати с червени букви и ангелски бебешки личица, а капаците се надигаха и прихлопваха при всяка стъпка. Сред почти пустия паркинг тегнеше необичайна тишина, сякаш извираше от самия студ, за да изпълни въздуха и да се разлее навред като вълнички след хвърлен във водата камък. Отвори вратата на колата и снегът се издигна в пухкав облак, който пощипваше лицето й. Инстинктивно се приведе да направи завет над кашона и го нагласи на задната седалка, където розовите одеялца се разстлаха леко по бялата изкуствена тапицерия. Бебето спеше дълбоко и непробудно, както спи новородено, присвило личице, очичките му — две цепки, а нослето и брадичката — просто две издатинки. Как да предположи човек, помисли си Каролайн.