Читать «Двойният мъртвец» онлайн

Андреа Камилери

Двойният мъртвец

Комисарят Монталбано убива

Инспектор Монталбано #7

1.

Отвратителна, кошмарна нощ — през цялото време се въртя, обръщаше се ту на едната, ту на другата страна, хем задрямваше, хем се събуждаше, изправяше се в леглото и пак лягаше. Но причината не беше прекаленото му преяждане преди лягане с варени и подправени със сол и лимон октоподчета или със сардини като птички коприварче, защото, ако беше така, поне щеше да има някакво обяснение за отвратителното си безсъние. Не, в никакъв случай, дори и това удоволствие не можа да изпита, тъй като предната вечер стомахът му така се беше свил, че през него не можеше да премине дори една хапка. Цялата одисея се дължеше на черните мисли, които го бяха обзели, след като чу една от новините в централната информационна емисия. „На давещия се и камък на врата“ беше народната поговорка, с която се възкликваше, когато нетърпима поредица от нещастия се изсипваше върху главата на някой злощастник. А на него, който вече от няколко месеца отчаяно плуваше в бурно море и се чувстваше изгубен като удавник, тази новина му подейства сякаш някой наистина го е ударил с камък, който го беше уцелил право в главата, от което беше загубил и последните си твърде намалели сили.

С напълно безразлично изражение журналистката от информационната емисия беше казала, че във връзка с нахлуването на полицията в училище „Диаз“ по време на срещата на Г-8 прокуратурата в Генуа била убедена, че двете бомби тип коктейл „Молотов“, намерени в училището, са били занесени там от самите полицаи, за да оправдаят настъплението си. Журналистката продължи с твърдението, че полицаят, който се беше обявил за жертва на опита да бъде намушкан с нож от един антиглобалист по едно и също време с нахлуването, в действителност е излъгал. Той сам си бил направил разреза в униформата, за да покаже колко опасни са онези младежи, които, доколкото лека-полека нещата се изясняваха, са били в училище „Диаз“ и кротко са спели. След като изслуша новината, Монталбано остана за около половин час във фотьойла пред телевизора, лишен от способността да мисли, разтърсен от нещо средно между яд и срам, подгизнал от пот. Не намери сили дори да стане, за да вдигне телефона, който дълго продължи да звъни. Достатъчно му беше известно време да поразсъждава върху тези новини, съобщавани на час по лъжичка и официално цензурирани от печата и телевизията, за да си изгради точна представа: неговите колеги от Генуа бяха извършили тихомълком незаконен насилствен акт, нещо като хладнокръвно отмъщение, а бяха изфабрикували и фалшиви доказателства. Факти, които връщаха в паметта му вече погребани епизоди за фашистката полиция или за полицията на Шелба. След това реши да отиде да си легне. Докато се надигаше от фотьойла, телефонът започна отново досадно да звъни. Без дори да си дава сметка какво прави, вдигна слушалката. Беше Ливия.

— Салво! О, боже, откога ти звъня! Започнах да се притеснявам! Не чуваш ли?

— Чух, но нямах желание да се обадя. Не знаех, че си ти.