Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 95

Фантазиите ми обикновено свършваха преди секса, защото аз се страхувах от секса. Не знаех как се прави. Не знаех дори толкова, че да се преструвам, че знам. Схващах основната анатомия, но геометрията на акта ме объркваше и тъй като нямах нито баща, нито по-голям брат, нито опитни приятели, които да попитам, нямаше кой да ми го обясни.

Но в глада ми за Вика нямаше нищо целомъдрено. Исках да скоча върху нея с гащи, свалени до глезените. Тя можеше да ми покаже кое къде влиза, а след като се оправим с това, нейните мръсни, изгризани нокти щяха да се впиват в раменете ми; главата й щеше да се отпусне назад и да разкрие дългата й бяла шия и потръпването на пулса под брадичката й; тежките й клепачи щяха да се отворят широко, а зениците щяха да се свият в сините й очи, докато не станат големи колкото точката в края на изречението.

Всички жени в къщата — Нина и Галина, Лара и Олеся — очевидно бяха по-хубави от Вика. Косите им бяха дълги и сресани; по ръцете им нямаше засъхнала кал; дори си бяха сложили малко червило. Те забързано влизаха и излизаха от голямата стая, като носеха купи с белени орехи и осолени репички. В къщата отново имаше група въоръжени мъже, нуждите на които трябваше да бъдат удовлетворени — да, тези бяха техни сънародници, но си оставаха опасни и непредвидими. Един от тях, седнал с кръстосани крака до огъня, сграбчи пухкавата китка на Галина, когато тя се наведе да напълни отново чашата му с водка.

— Погледна ли вече навън? Видя ли дали гаджето ти не лежи по очи в снега?

Другарят му, седнал до него, се разсмя и партизанинът, окуражен от това, дръпна Галина в скута си. Тя беше свикнала с грубо отношение; не извика и дори не разля нито капка от водката.

— Носеха ли ви много лакомства? Сигурно, като гледам тези бузки!

Той погали меката й розова буза с мазолестия си палец.

— А вие какво правехте за тях? Всичко, каквото ви наредят, нали? Танцувахте ли голи, докато те пеят химна на Хорст Весел? Лапахте ли им го, докато си пиеха шнапса?

— Остави я — каза Вика.

Тя продължаваше да лежи по гръб, както преди, и да се взира в главата на дивата коза, докато краката й в дебелите вълнени чорапи се поклащаха в ритъма на някаква нечута песен. Гласът й не беше променен — беше невъзможно да се определи дали беше разгневена. Веднага щом прозвучаха тези думи, ми се прииска да ги бях казал вместо нея. Щеше да бъде дързък жест, може би дори самоубийствен, но Галина се беше отнесла добре с мен и аз трябваше да я защитя — не заради благородния си характер, а защото така можех да впечатля Вика. Но в момента, в който можех да направя нещо, аз отново се бях сковал — в поредния пристъп на страх, за който да продължавам да мисля през годините. Коля щеше да се намеси без никакво колебание, но Коля беше отишъл в задната спалня заедно с Корсаков, за да му покаже писмото с разрешение за придвижване, което ни беше дал полковникът.