Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 94

— Гладна съм — каза тя. — А онези момичета изглеждат така, все едно цяла зима са яли свински пържоли.

Мъжете я последваха, като носеха плячката си и нямаха търпение да влязат на топло в къщата. Загледах се във Вика, която тропаше с ботушите си пред вратата, за да ги изтърси от снега, и се почудих как изглежда тялото й под зимния камуфлажен гащеризон и всичките пластове вълна и плъстен плат.

— Твоя ли е? — обърна се Коля към Корсаков, след като Вика влезе в къщата.

— Шегуваш ли се? Тази е повече момче, отколкото момиче.

— Добре — каза Коля и ме удари по ръката. — Защото си мисля, че моят приятел си падна по нея.

Корсаков ми хвърли един поглед и започна да се смее. Винаги съм мразел хората да ми се смеят, но този път нямах нищо против неговото веселие. Разбрах, че няма да ни убие.

— Пожелавам ти късмет, момче. Само не забравяй, че тя може да те простреля в окото от половин километър разстояние.

16

КОРСАКОВ БЕШЕ ДАЛ НА хората си един час да се стоплят и да се нахранят и те се бяха разпръснали в голямата стая, чорапите им висяха от решетката на камината, а палтата им бяха разстлани на пода. Вика лежеше по гръб на дивана с тапицерия от конски косъм под препарираната глава на дива коза, с кръстосани глезени, като си играеше с кепето от заешка кожа, което беше сложила на гърдите си. Тъмночервената й коса беше подстригана късо като на момче и беше толкова мръсна, че се беше втвърдила на кичури и къдрици.

Тя се взираше в стъклените очи на дивата коза, запленена от убитото животно — представях си, че мисли за лова, за изстрела на ловеца, дали е бил чист и смъртоносен, или раненото животно е продължило да тича още километри наред, без да разбира, че смъртта вече се е заровила в мускулите и костите му под формата на тежкия куршум, който не може да бъде надбяган.

Аз седях на ръба на прозореца, гледах я и се опитвах да направя така, че тя да не разбере, че я гледам. Беше си свалила гащеризона, за да изсъхне. Носеше риза от карирана дебела вълна, която беше принадлежала на някой мъж, два пъти по-голям от нея, и два чифта долни фланелки с дълги ръкави една върху друга. За разлика от повечето червенокоси жени нямаше нито една луничка. Хапеше горната си устна с долния си ред малки, криви зъби. Не можех да спра да я гледам. В никакъв случай не приличаше на фотомодел — изглеждаше недохранена и очевидно беше спала в гората поне от една седмица насам, — но аз исках да я видя гола. Исках да разкопчая карираната риза, да я захвърля встрани и да оближа бледия й корем, а после да сваля и останалите й дрехи, за да целувам тънките й бедра.

Тази подробна мечта беше новост за мен. Дали порнографските карти за игра на Коля бяха раздразнили въображението ми? Фантазиите ми обикновено бяха целомъдрени и анахронични — представях си например как Вера Осиповна, напълно облечена, ми изнася рецитал на виолончело в усамотението на спалнята си, а след това аз я поздравявам за концерта, като я впечатлявам с красноречието си и удачната употреба на музикални термини. Фантазията завършваше с бурна целувка, при която протегнатият крак на Вера събаряше пулта за ноти, а тя оставаше с поруменяло лице и разкопчана, изкривена якичка, когато се усмихвах тайнствено и си тръгвах.