Читать «Градът на крадците» онлайн

Дэвид Бениофф

Дейвид Бениоф

 Градът на крадците

На Аманда и Франки

И ако падне целият Град, но избяга един-единствен човек, той ще носи Града в себе си по пътищата на изгнанието; сам той ще бъде Градът.

Збигнев Херберт

Шенк най-сетне разбра и започна да се смее по-силно. После изведнъж попита съвсем сериозно:

— Мислиш ли, че всички руснаци са хомосексуалисти?

— Когато войната свърши, ще разбереш — отговорих му аз.

Курцио Малапарте

ДЯДО МИ, МАЙСТОРЪТ НА НОЖА, беше убил двама германци, преди да навърши осемнайсет години. Не си спомням някой да ми е казвал това — беше нещо, което просто знаех по същия начин, както знаех за различните екипи на „Янките“: раирани за домакински мачове и сиви за гостуване. Но все пак не бях роден с това знание.

Кой ми беше казал? Не беше баща ми, който никога не споделяше никакви тайни, нито майка ми, която избягваше да говори за всякакви неприятни, кървави, болни и деформирани неща. Не беше и баба ми, която знаеше всички народни приказки от старата родина (повечето бяха ужасяващи: за деца, изядени от вълци или обезглавени от вещици), но никога не беше споменавала за войната пред мен. И със сигурност не беше самият ми дядо, усмихнатият пазител на най-ранните ми детски спомени — мълчаливият слаб мъж с черни очи, който ме държеше за ръка, докато пресичахме булеварда, седеше на пейката в парка и си четеше руски вестник, докато аз гонех гълъбите и тормозех мравките с някоя отчупена клонка.

Израснах на две пресечки от мястото, където живееха баба и дядо, така че ги виждах почти всеки ден. Двамата си имаха собствена малка застрахователна компания и работеха от тесния си апартамент с един общ коридор към всички стаи в квартала „Бей Ридж“ в Бруклин, а почти всичките им клиенти бяха други руски преселници. Баба ми постоянно говореше по телефона и продаваше застраховки. Никой не можеше да й устои. Тя или очароваше клиентите, или ги сплашваше, но и в двата случая те си купуваха застраховки. Дядо ми седеше зад бюрото и се занимаваше с цялата бумащина. Когато бях малко момче, често сядах в скута му и зяпах чуканчето на левия му показалец, заоблено и гладко — двете фаланги на пръста му бяха отрязани толкова чисто, че все едно беше роден без тях. Ако беше лято и имаше мач на „Янките“, ние го слушахме по радиото (а след седемдесетия му рожден ден го гледахме на цветния телевизор, който му купи баща ми).

Дядо ми така и не се научи да говори без руски акцент, нито веднъж не гласува на избори и не слушаше американска музика, но стана заклет почитател на „Янките“.

В края на деветдесетте години един застрахователен конгломерат отправи предложение да купи компанията на баба и дядо. Всички смятаха, че офертата е съвсем честна, така че баба ми поиска да я удвоят. Сигурно се е стигнало до голямо пазарене, но дори аз можех да кажа на конгломерата, че няма смисъл да се опитват да се пазарят с баба ми. В крайна сметка те й дадоха това, което им поиска, и моите баба и дядо продадоха апартамента си и се преместиха да живеят в щата Флорида, както повелява американската традиция.