Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 93

— Всички колаборационисти, които съм срещал, носят някакви документи.

— Имам писмо от полковник Гречко от НКВД, което ни дава право да дойдем тук.

Корсаков се ухили и се обърна към хората си.

— А полковник Гречко има някаква власт тук, така ли? Много ги обичам тези милиционери от града, когато тръгнат да ни дават заповеди.

Единият от мъжете, които стояха до него — висок кльощав тип с близко разположени очи, — се разсмя шумно и ни показа лошите си зъби. Другият мъж не се разсмя. Беше със зимен камуфлажен гащеризон, нашарен с кафяви и бели петна, като оптическа илюзия за паднали листа. Очите му надничаха изпод ръба на кепето му от заешка кожа. Беше дребен, по-дребен от мен, и млад — по розовите му бузи нямаше и следа от набола четина. Освен това имаше много изящни черти на лицето и плътни устни, които се извиха в подигравателна усмивка, когато отвърна на погледа ми.

— Нещо странно ли виждаш? — попита ме той и аз осъзнах, че това изобщо не беше мъж.

— Ти си момиче! — избърбори Коля, като се вторачи в нея.

Почувствах се глупаво — и за двама ни.

— Не се чудете толкова — каза Корсаков. — Тя е най-добрият ни стрелец. Нали видяхте онези фрицове, които са останали само с половината си глава? Това е нейна работа.

Коля подсвирна, като премести поглед от нея към мъртвите германци, а оттам към края на гората отвъд полето.

— Оттам? Колко е това, четиристотин метра? По подвижни мишени?

Момичето сви рамене.

— Когато тичат през сняг, няма нужда да се компенсира толкова.

— Вика иска да подобри рекорда на Людмила Павличенко — каза ни мъжът с обратната захапка. — Иска да стане снайперистка номер едно.

— Мила колко има вече? — попита Коля.

— В „Червена звезда“ пише, че са двеста — отговори Вика и подигравателно завъртя очи. — Но на нея й пишат смъртоносно попадение всеки път, когато си издуха носа.

— Това е германска карабина, нали?

— „К98“ — каза тя и удари с длан по приклада. — Най-добрата карабина в света.

Коля ме сръчка с лакът и прошепна:

— Малко се надървих.

— Какво каза? — попита Корсаков.

— Казах, че ще ми замръзне пишката, ако стоим навън още малко — извинявай за израза.

Той старомодно се поклони на Вика, преди отново да се обърне към Корсаков.

— Ако искаш да ми видиш документите, да влезем да ми видиш документите. Ако искаш да застреляш сънародниците си тук в снега, давай, застреляй ни. Но стига сме стояли на студа.

Партизанинът явно предпочиташе да застреля Коля, вместо да му гледа документите, но да убиеш войник от Червената армия не беше дреболия, особено пред толкова много свидетели. От друга страна, не му се искаше и да се предаде толкова бързо и да изгуби уважението на хората си. Така че двамата не помръднаха от местата си и продължиха да се гледат втренчено още цели десет секунди, докато аз хапех устни, за да не ми тракат зъбите.

Вика ни спаси от патовата ситуация.

— Тези двамата се влюбиха — каза тя. — Погледнете ги само! Не могат да решат дали да се сбият, или да се отъркалят голи в снега!

Останалите партизани се разсмяха, а Вика пое към къщата, без да обръща внимание на недоволния поглед на Корсаков.