Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 97

— Толкова е остър, че можеш да се обръснеш с него — казах аз. — Не че ти имаш нужда да… Имам предвид…

— Откъде го взе?

— От един германец.

Тя се усмихна и аз изпитах голяма гордост от собствения си отговор, все едно бях казал нещо страшно умно, подобаващо на нейната мрачна лаконичност.

— А откъде намери германеца?

— Беше парашутист, който умря в Ленинград.

Надявах се това да е достатъчно мъгляво казано, за да може да си помисли, че аз съм го убил.

— Вече се спускат в Ленинград? Значи десантът е започнал?

— Беше изолирана атака. Предполагам, че само няколко командоси са успели да стигнат до града. Фрицовете останаха неприятно изненадани.

Реших, че това звучи достатъчно небрежно — все едно бях един от онези убийци, които нехайно споменават за враговете, които са изпратили на онзи свят.

— Сам ли го уби?

Отворих уста, напълно готов да излъжа, но видях как ме гледаше тя, а устните й бяха извити в онази усмивка, която едновременно ме вбесяваше със снизходителността си и ме караше да поискам да я целуна…

— Студът го уби. Аз просто го видях къде падна.

Тя кимна и ми върна ножа, като протегна ръце над главата си и се прозина широко, без да си прави труда да закрие устата си. Зъбите й приличаха на млечни — много малки и не съвсем равни. Изглеждаше доволна, все едно току-що се беше нахранила с девет ястия, сервирани с най-отбрани вина, макар че не бях видял да слага нищо друго в устата си освен една черна репичка.

— Студът е най-старото оръжие на Майка Русия — добавих аз.

Някакъв генерал беше изтърсил тази реплика по радиото, но веднага ми се прииска да можех да я върна. Може и да беше вярно, но поне от няколко седмици вече беше пропагандно клише. Дори само от фразата „Майка Русия" вече звучах като някакво глупаво ухилено пионерче, което марширува в парка с бялата си риза и червената си връзка и пее „Малкият барабанчик“.

— Аз също имам нож — каза тя, като измъкна една кама с брезова дръжка от калъфа на колана си и ми я подаде с дръжката напред.

Завъртях тънкото острие в ръката си. Стоманата беше нашарена с тънки линии, като вълнички в неспокойна вода.

— Изглежда малко паянтов.

— He е — тя се наведе към мен, за да прокара върха на показалеца си по шарките на острието. — Това е дамаска стомана.

Сега беше толкова близо, че можех да разгледам извивките на ухото й или пък бръчките, които набраздяваха гладкото й чело, когато повдигаше вежди. В сплъстената й коса бяха заседнали няколко борови иглички и аз едва се сдържах да не ги извадя оттам.

— Нарича се пуукко — каза ми тя. — Всички момчета във Финландия получават такъв нож, когато пораснат.

Тя си взе ножа и го наклони към светлината, за да се полюбува на играта на пламъците от огъня по метала.

— Най-добрият снайперист на света е финландец. Симо Хяюхя. Бялата смърт. Петстотин и пет потвърдени смъртоносни попадения по време на Зимната война.

— Значи си го взела от някакъв финландец, когото си застреляла?

— Не, купих си го за осемдесет рубли в Терийоки.

Тя прибра камата обратно в калъфа на колана си и огледа стаята, като търсеше нещо по-интересно, на което да посвети вниманието си.