Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 96

Партизанинът, който стискаше китката на Галина, се поколеба, преди да отговори на Вика. Знаех, че го е страх. Изпитвам страх толкова отдавна, че мога да го разпозная в другите хора, още преди те самите да разберат, че се е появил. Но освен това знаех, че той ще отговори нещо — нещо хапливо, с което да докаже на другарите си, че не го е страх, макар и всички да знаеха, че го е страх.

— Защо? — каза най-сетне той. — Да не би да я искаш за себе си?

Отговорът не струваше и нито един от неговите приятели не го подкрепи със смях. Вика дори не си направи труда да му отговори. Изобщо не погледна към него. Единственият признак, че изобщо го беше чула, беше усмивката, която бавно изгря на лицето й — но не беше ясно дали се усмихваше в отговор на неговото предизвикателство или на стъклените очи на дивата коза. След още няколко секунди партизанинът изръмжа, пусна Галина и леко я побутна.

— Хайде, отивай да прислужваш на другите. Толкова дълго си била робиня, че за друго не ставаш.

Дори да се обиди от думите на партизанина, Галина не го показа с нищо. Тя наля водка на всички останали мъже в стаята и те вежливо кимнаха в знак на благодарност.

След още една минута, в която разсъждавах за вероятността да бъда подложен на сурово унижение, аз се изправих, отидох до дивана с тапицерия от конски косъм и седнах на ръба, близо до краката на Вика в сивите им вълнени чорапи. Брадата на дивата коза висеше точно над главата ми.

Вдигнах очи към нея, после отново погледнах към Вика. Тя ме гледаше право в очите и чакаше да чуе абсурдното нещо, което щеше да излезе от устата ми.

— Ловец ли беше баща ти? — попитах аз.

Това беше въпросът, който бях успял да измисля, докато седях в другия край на стаята. В момента, в който го казах, веднага се зачудих защо бях решил, че това е добър начин да започна разговор с нея. Бях чел някаква статия за снайперистите — нещо за това как Сидоренко стрелял по катерици още когато бил малко момче.

— Какво?

— Баща ти… мислех си, че така си се научила да стреляш.

Не можех да определя дали нещото в сините й очи беше скука или отвращение. Отблизо, на светлината на газените лампи и огъня от камината, забелязах по челото й многобройни червени пъпчици.

— Не. Не беше ловец.

— Предполагам, че много снайперисти започват като ловци… Във всеки случай веднъж прочетох нещо за това.

Тя вече не ме гледаше, а отново се беше заела да изучава дивата коза. Бях по-малко интересен за нея, отколкото препарираното животно. Останалите партизани ме гледаха, сбутваха се един друг с лакти и се подсмихваха, навеждаха се да си прошепнат нещо на ухото и тихо се смееха.

— Откъде взе тази германска карабина? — попитах аз малко отчаяно, като картоиграч, който продължава да залага, макар че му се падат все по-лоши карти.

— От един германец.

— Аз имам германски нож.

Вдигнах крачола на панталона си, извадих ножа от калъфа и го завъртях в ръка, така че добрата стомана да улови светлината. Ножът я заинтригува. Тя протегна ръка и аз й го подадох. Тя опита ръба на острието на ръката си.