Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 66
Дэвид Бениофф
Сержантът хвърли поглед на ракетната установка, после отново се обърна към Коля.
— Ти не питай много. От коя част си?
— Петдесет и четвърта.
— Петдесет и четвърта? Вие трябва да сте в Кириши.
— Така е — отвърна Коля със загадъчна усмивка и кимна към писмото в ръката на мъжа. — Но заповедите са си заповеди.
Сержантът отвори писмото и се зачете. Двамата с Коля се загледахме в редниците, които подреждаха ракетите по релсите на установката.
— Не ги жалете тази нощ! — провикна се Коля.
Войниците от камиона ни погледнаха, но не отговориха. Изглеждаха така все едно не са спали от няколко дни; бяха посветили цялото си внимание на задачата да заредят ракетите, без да ги изпуснат, и нямаха никаква излишна енергия да си говорят с някакви луди.
Коля не можеше да приеме някой да не му обръща внимание. Затова започна да пее. Беше баритон и имаше силен, уверен глас.
Сержантът стигна до края на писмото и отново го сгъна. Съобщението на полковника очевидно го беше впечатлило; вече гледаше Коля с искрено уважение и поклащаше глава в такта на старата песен.
— Това е истината. По време на Зимната война слушах самата Русланова да я изпълнява. Подадох й ръка, когато слизаше от сцената — май беше изпила една-две чашки повече, отколкото трябва. И знаеш ли какво ми каза тя? „Благодаря ви, другарю сержант — така каза. — Приличате ми на мъж, който знае какво да прави с ръцете си.“ Как ти се струва, а? Голяма палавница е тази Русланова. Но песента е прекрасна.
Той плесна Коля с писмото по гърдите, върна му го и се усмихна и на двама ни.
— Извинявайте, че ви спрях, момчета. Но знаете как е… Казват, че в Ленинград вече има триста саботьори и всеки ден идват нови. Но след като вече знам с какво се занимавате по заповед на полковника…
Той намигна на Коля.
— Знам аз, партизаните — това е истината. Оставете на нас от редовната войска да ги посрещнем отпред, а вие им го набийте отзад. Докато дойде лятото, вече ще серем в Райхстага.
Коля беше прочел на глас писмото на полковника в деня, в който го бяхме получили, и в него не пишеше нищо за партизани — пишеше само това, че не бива да ни задържат или да ни пречат, защото действаме по лична заповед на полковника — но вестниците постоянно съобщаваха за обикновени селяни, обучени от специалистите на НКВД да се сражават като смъртоносни партизани.
— Вие им свирете на органа, за да не спират да танцуват… — започна Коля.
Не знаех дали нарочно имитираше думите на сержанта, или го правеше, без да иска.
— …а ние ще се погрижим да не получават щрудел от Фатерланд — завърши той.
— Точно така, точно така! Прекъснете им продоволствието, та да умрат от глад в гората, точно както през 1812 година.
