Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 64

— Много ли ще е дълъг този виц?

— Стопанинът ритнал първия чувал и момчето в него казало „Мяу!“ все едно е котка.

— О, значи той се е престорил на котка, така ли?

— Да, току-що го казах — отговори Коля, като хвърли поглед през рамо към мен, за да провери дали не му се подигравам.

— Знам, че се преструва на котка. След като каже „Мяу“, вече е очевидно, че се преструва на котка.

— Пак ли се сърдиш, защото спах със Соня? Да не си влюбен в нея? Не си ли прекарахте добре с онзи, как му беше името? Хирурга? Бяхте много сладки заедно, както се бяхте сгушили до печката.

— И какъв е този диалект? Украински ли трябва да бъде?

— Какъв диалект?

— Всеки път, когато разказваш виц, започваш да говориш на някакъв тъп диалект!

— Слушай, Лев, лъвче мое, наистина съжалявам. Знам, че не ти е било лесно, сам цяла нощ, стиснал салама в ръката си, докато тя беше на седмото небе…

— Довърши си тъпия виц.

— …но аз ти обещавам, че преди да навършиш осемнайсет — впрочем кога имаш рожден ден?

— О, я млъкни.

— Ще ти намеря момиче. Пресметнато пренебрежение! Не го забравяй.

През цялото това време той продължаваше да върви по стоманената релса, като поставяше единия си крак точно пред другия и нито веднъж не загуби равновесие, нито погледна надолу — по-бързо, отколкото аз можех да вървя нормално.

— Докъде бях стигнал? А, да — стопанинът ритнал първия чувал, „Мяу“ и прочие. После ритнал втория чувал и момчето в него казало „Бау!“ Все едно е…

Коля ме посочи, за да довърша изречението.

— Крава.

— Куче. И когато ритнал третия чувал, момчето вътре казало: „Картофи!“

Продължихме да вървим мълчаливо.

— Е — каза накрая Коля, — другите хора се смяха.

В покрайнините на града жилищните блокове вече не бяха натрупани един върху друг. Сега между бетона и тухлите имаше празни пространства от замръзнали блата и затрупани със сняг парцели, предназначени за нови постройки, преди войната да сложи край на всякаква строителна дейност. Колкото повече се отдалечавахме от центъра на града, толкова по-малко цивилни се виждаха. Покрай нас с трополене преминаваха военни камиони с вериги на колелата, а изтощените войници в каросериите ни гледаха вяло, докато ги караха на фронта.

— Знаеш ли защо се казва Мга? — попита ме Коля.

— На нечии инициали?

— Мария Григориевна Апраксина. Една от героините в „Дворната хрътка“ е вдъхновена от нея. Наследница на потомствени фелдмаршали и дворяни, майстори в присвояването на държавно имущество и виртуози в облизването на императорските тоалетни чинии. В романа тя е убедена, че нейният съпруг се опитва да я убие, за да се ожени за сестра й.

— Така ли е?

— Не, поне отначало. Тя е пълна параноичка. Но непрекъснато мели за това и с времето той наистина започва да се влюбва в сестра й. И да осъзнава, че животът му наистина ще бъде по-хубав, ако жена му я няма. Затова отива да поиска съвет от Радченко, но не знае, че Радченко от години чука малката сестра.

— Какво друго е написал?

— Хм?

— Ушаков — казах аз. — Какви други книги е написал? „Дворната хрътка“, това е. Историята е легендарна. Книгата излязла от печат и била пълен провал. Имало само една рецензия за нея и критикът я разпердушинил. Нарекъл я „вулгарна“ и „отвратителна“. Никой не я прочел. А Ушаков работил по тази книга в продължение на единайсет години. Единайсет години, можеш ли да си представиш? А книгата му не оставила никаква следа, като капка в океана. Но той започнал отначало, с нов роман; и някои от неговите приятели, които били виждали откъси от него, го смятали за истински шедьовър. Само дето Ушаков ставал все по-религиозен и прекарвал все повече време с някакъв църковен старейшина, който го убеждавал, че литературата е дяволска работа. И една нощ Ушаков решил, че ще отиде в ада; изпаднал в паника и хвърлил ръкописа си в огъня. Пуф, и край.