Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 67

— Да, но за Хитлер няма да има Елба.

— Не, не, не и за него — никаква Елба за Хитлер!

Не бях съвсем сигурен, че сержантът знаеше какво точно е Елба, но беше твърдо решен да не я даде на Хитлер.

— По-скоро Щик в ташаците, отколкото Елба!

— По-добре да тръгваме — каза Коля. — Трябва да стигнем до Мга, преди да се стъмни.

Сержантът подсвирна.

— Това е доста далеч. Стойте в гората, чувате ли? Фрицовете държат пътищата, но на руснака не му трябва път, за да ходи, нали така? Ха! Имате ли си достатъчно хляб? Не? Ние можем да ви дадем от нашия. Иван!

Сержантът се обърна към един мърляв млад редник, който стоеше до камиона.

— Намери хляб за тези момчета. Те отиват в тила на врага.

12

ИЗВЪН ЛЕНИНГРАД продължаваха да растат дървета, по клоните на брезите грачеха врани, а между елите се стрелкаха катерички. Катеричките изглеждаха охранени и невинни, лесна мишена за човек с пистолет. Имаха късмет, че живееха в окупираната част от Русия.

Крачехме през гори и открити поля под студената светлина на слънцето, като не се отдалечавахме от железопътната линия от лявата ни страна. Снегът беше отъпкан и поръсен с борови иглички, достатъчно удобен за ходене. Бяхме в територия, контролирана от германците, но от присъствието им нямаше никаква следа, както впрочем и от цялата война. Изпитвах необяснимо щастие. Питер беше моят дом, но сега Питер беше гробище, град на призраци и канибали. Докато крачех през горите и полята, изпитвах усещане за физическа промяна, все едно дишах чист кислород след няколко месеца, прекарани на дъното на въгледобивна мина. Възлите в стомаха ми се разплитаха, ушите ми се отпушваха и краката ми се наливаха със сила, каквато не бях усещал от месеци насам.

Коля сякаш изпитваше същото. Присвиваше очи срещу блясъка на слънцето по снега и издухваше големи облаци пара от устата си, като се радваше на този фокус все едно беше на пет години.

Той забеляза едно зелено листче недалеч от една величествена стара бреза и се наведе да го вдигне. Изглеждаше съвсем нормално, като банкнота от десет рубли, очите на Ленин ни гледаха строго изпод широкото му плешиво чело — с тази разлика, че банкнотите от десет рубли бяха сиви, а не зелени.

— Фалшива ли е? — попитах аз.

Коля кимна и посочи към небето, докато разглеждаше банкнотата.

— Фрицовете ги хвърлят с тонове. Колкото повече фалшиви банкноти влязат в обращение, толкова по-малко ще струват истинските.

— Ho те дори не са с истинския цвят.

Коля обърна банкнотата и зачете на глас текста, който беше отпечатан от другата й страна.

— „Цените на хранителните стоки и необходимостите на всекидневния живот са се увеличили неимоверно, а черният пазар в Съветския съюз процъфтява.“ Между другото „процъфтява“ е изписано грешно. „Партийните функционери и евреите въртят тъмни сделки у дома, докато вие на фронта жертвате живота си за този престъпници.“ „Този престъпници“, това си го бива. Окупирали са половината страна, а не могат да намерят един човек, който знае езика? „Скоро ще разберете защо, но пазете тази банкнота от десет рубли. Тя ще ви гарантира сигурно завръщане в една свободна Руска след войната.“