Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 68

Коля се ухили и вдигна поглед към мен.

— Въртиш ли тъмни сделки, Лев Абрамович?

— Иска ми се.

— Наистина ли си мислят, че с такива неща ще ни накарат да минем на тяхна страна? Толкова ли не разбират? Ние сме измислили пропагандата! Това е лоша тактика; всъщност само дразнят хората, които се опитват да привлекат. Някой младеж намира това и си мисли, че му е паднала банкнота от десет рубли; младежът се радва, може да успее да си купи парче салам. Но не, това всъщност не са пари, а купон за капитулация, пълен с правописни грешки.

Той забоде банкнотата на едно клонче и я изгори със запалката си.

— Изгаряш своя шанс да се върнеш в една свободна Руска след войната — казах му аз.

Коля се усмихна, докато гледаше как банкнотата почернява и се свива.

— Хайде. Имаме още много път.

След още един час газене през снега Коля ме побутна по рамото с пръстите на ръкавицата си.

— Вие, евреите, вярвате ли в задгробния живот?

На предишния ден този въпрос щеше да ме подразни, но точно в този момент ми се струваше по-скоро забавен — беше толкова типичен за Коля, зададен с искрено любопитство и без никаква връзка с нищо друго.

— Зависи от евреите. Баща ми беше атеист.

— А майка ти?

— Майка ми не е еврейка.

— А, значи си половин евреин. В това няма нищо лошо. Винаги съм смятал, че имам малко циганска кръв.

Вдигнах поглед към него — очите му бяха сини като на хъски, а изпод кожения му калпак се подаваха няколко руси кичура.

— Нямаш никаква циганска кръв.

— Защо, заради очите? На света има много цигани със сини очи, приятелю. Във всеки случай Новият завет е съвсем недвусмислен по този въпрос. Ако следваш Исус, отиваш на небето; ако не го следваш, заминаваш за ада. Но в Стария завет… дори не си спомням дали в Стария завет изобщо има ад.

— Шеол.

— Какво?

— Подземният свят се нарича шеол. Едно от стихотворенията на баща ми се казва „При вратите на шеол“.

Беше много странно да говоря свободно за баща ми и неговите стихотворения. Самите думи ми се струваха опасни, все едно правех самопризнания за някакво престъпление и органите на реда можеха да ме чуят. Дори тук, където Аитбюро нямаше никаква власт, аз се тревожех да не ме хванат, притеснявах се за доносници сред дърветата. Ако майка ми беше при нас, щеше да ме накара да замълча с един поглед. Но въпреки това ми беше хубаво да говоря за него. Радвах се, че за стихотворенията се говори в сегашно време дори когато поетът вече е в минало време.

— Какво става в шеол? Наказват ли те за греховете?

— Не, не мисля. Всички отиват там, независимо дали са били добри или лоши. Там просто е тъмно и студено и от нас не остава нищо друго освен сенки.

— Звучи ми достоверно — каза Коля, загреба една шепа чист сняг и отхапа от него, като го остави да се разтопи в устата му. — Преди няколко седмици видях един войник, който беше останал без клепачи. Бил командир на танк, танкът му бил ударен някъде в най-големия хаос и докато го намерят, останалите момчета от екипажа вече били умрели от студ, а той имал измръзвания на половината от тялото си. Наложило се да му ампутират някои от пръстите на краката и на ръцете, малко от носа и клепачите. Видях го, докато спеше в лечебницата, и си помислих, че е умрял, както лежеше с широко отворени очи… Всъщност не знам дали е правилно да се каже „отворени“, след като не може да ги затвори. Как не полудяваш без клепачи? Как ще прекараш остатъка от живота си, без нито веднъж да затвориш очи? Предпочитам да ослепея.