Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 65

Всичко това ми звучеше странно познато.

— Точно като с Гогол — казах аз.

— Е, не точно. Детайлите от историята са съвсем различни. Но ще се съглася, че това е интересен паралел.

Релсите завиха настрани от шосето, покрай една горичка от брезови фиданки, които бяха твърде крехки, за да ги отсекат за подпалки. В белия сняг по очи лежаха пет бели човешки тела. Семейство зимни мъртъвци — мъртвият баща все още стискаше ръката на мъртвата си съпруга, а мъртвите им деца бяха проснати недалеч от тях. До труповете се търкаляха два очукани кожени куфара, които бяха отворени и в тях не беше останало нищо друго освен няколко счупени рамки за снимки.

Дрехите и ботушите на семейството бяха свалени. Задните им части бяха отрязани — там беше най-мекото месо, от което най-лесно се правят кюфтета и наденици. Не знаех дали семейството е загинало от куршуми, ножове, снаряд, германска артилерия или руски канибали. Не исках и да знам. Бяха мъртви отдавна, поне от една седмица, и телата им бяха започнали да се превръщат в част от пейзажа.

Двамата с Коля продължихме на изток по железопътната линия за Вологда. Тази сутрин той повече не разказа нито един виц.

Малко преди обед стигнахме до отбранителната линия на Ленинград: гъсталаци от бодлива тел, дълбоки по три метра окопи, железобетонни драконови зъби, картечни гнезда, противовъздушни батареи и танкове „КВ-1“, покрити с бяла камуфлажна мрежа. Войниците, които бяхме виждали по-рано, не ни бяха обръщали внимание, но вече бяхме стигнали твърде далеч на изток, за да сме цивилни граждани, и представлявахме твърде необичайна двойка, за да сме част от армията. Докато вървяхме по релсите, един отряд от млади редници, които сваляха брезента от един камион с шесторна трансмисия, се обърнаха да ни изгледат.

Командващият сержант се приближи — не беше насочил карабината си точно към нас, но не я беше насочил и настрани. Имаше стойка на човек, който цял живот е бил в армията, татарски високи скули и очи като цепки.

— Имате ли документи вие двамата?

— И още как — отговори Коля, като бръкна в джоба на палтото си. — Имаме превъзходни документи.

Той му подаде писмото на полковника и кимна към камиона.

— Това ли е новият модел „Катюша“?

Брезентът вече беше свален на земята и под него се виждаха редиците от успоредни релси, които стърчаха към небето и чакаха да бъдат заредени с ракети. Ако се вярваше на радиото, германците се страхуваха от „Катюша“ повече от всяко друго съветско оръжие — наричаха я „Сталинския орган“ заради басовия, печален вой на ракетите, изстрелвани от нея.