Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 62

Тогава той ми се усмихна — с такава усмивка, че ставаше за афиш за набиране на доброволци за Червената армия.

— Съгласен съм, че цялата история е като някакъв шибан виц. Но е доста добър виц.

— Да, страхотен виц. А най-смешното е как ние двамата ще умрем някъде, дъщерята на полковника няма да има сватбена торта и никой никога няма да разбере какво изобщо сме правили в Мга.

— Успокой се, мой мрачен малък израилтянино. Няма да позволя на лошите да те хванат, но…

— Върви да ядеш лайна, бе.

— …вече наистина трябва да тръгваме. Ако искаме да стигнем там по светло.

Можех да му обърна гръб и да заспя отново. През нощта печката беше изстинала, защото бяха изгорели и последните подпалки, но под натрупаните одеяла все още беше достатъчно топло. Беше много по-разумно да спя, вместо да марширувам до Мга — където ни чакаха хиляди германци — и да търся някакви кокошки. Всъщност всичко беше по-разумно от това. И все пак, независимо от всичките ми протести аз още от самото начало знаех, че ще го последвам. Той беше прав: в Ленинград наистина не бяха останали яйца. Но това не беше единствената причина да го последвам. Коля беше фукльо и всезнайко, беше истински казак и не спираше да се подиграва на евреите, но самоувереността му беше толкова чиста и абсолютна, че вече не ми приличаше на арогантност, а просто на черта от характера на един човек, който беше прегърнал собствената си героична съдба. Не така си бях представял своите приключения, но реалността се беше разминала с желанията ми още на старта, като ми беше дала тяло, по-подходящо за подреждане на книги в библиотеката, и беше инжектирала толкова много страх във вените ми, че можех само да се крия на стълбището, когато се стигне до насилие. Може би някой ден ръцете и краката ми щяха да се налеят с мускули, а страхът ми щеше да се оттече като мръсна вода от ваната. Искаше ми се да вярвам в тези неща, но не можех. Бях прокълнат едновременно с песимизма на руснаците и на евреите — два от най-мрачните народи на земята. Но въпреки всичко, ако в мен нямаше никакво величие, поне имах таланта да го разпознавам у другите, колкото и дразнещи да бяха тези други.

Затова станах, взех палтото си от пода, облякох го и последвах Коля до входната врата на апартамента, която той ми отвори с подходяща тържественост.

— Чакай — каза той, преди да пристъпя навън. — Отиваме на път. Трябва да поседнем преди тръгване.

— Не знаех, че си суеверен.

— Просто харесвам традициите.

Нямаше столове, така че двамата седнахме на пода до отворената врата. В апартамента беше тихо. Тимофей хъркаше от мястото си до печката; прозорците потреперваха в рамките си; от радиостанцията се разнасяше безкрайният метроном, който съобщаваше на всички, че Ленинград все още не е покорен. Някъде навън някой поставяше афиши на закованите прозорци с бързи, ефикасни удари на чука. Но вместо да си представя човек, който поставя афиши, аз си представих дърводелец, който сковава ковчег от чамови дъски. Въображението ми го нарисува ярко и подробно: виждах мазолите по дланите на дърводелеца и черните косми, прораснали между веждите му, и дървените стърготини, полепнали по потните му предмишници.