Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 60

По средата на втората ни партия аз преместих коня си, а Тимофей се вторачи в дъската, оригна се и каза:

— Охо. Бива те.

— Сега ли разбра? В предишната партия те матирах в шестнайсет хода.

— Мислех си, че е от алкохола… Нямам шанс, нали?

— Все още си жив. Но не задълго.

Той бутна царя си и се оригна отново, доволен от собственото си оригване и от факта, че в стомаха му има храна, която го кара да се оригва.

— Няма смисъл. Е, добре. Не можеш да различиш петел от кокошка, но разбираш от шах.

— Преди бях по-добър.

Изправих царя му и изиграх неговия ход вместо него, за да видя колко ще мога да удължа ендшпила.

— Преди си бил по-добър? Кога, в корема на майка си? Ти на колко си години, на четиринайсет?

— На седемнайсет!

— Бръснеш ли се вече?

— Да.

Тимофей ме погледна скептично.

— Обръснах си мустаците… А през зимата растат по-бавно.

В съседната стая Соня ахна и се разсмя, като ме принуди да си я представя с отметната назад глава и оголено гърло и настръхнали зърна на малките си гърди.

— Не знам откъде намират сили за това — каза Тимофей, като се излегна върху натрупаните одеяла и разпери ръце. — Давай ми такава супа всяка вечер и никога през живота си няма да погледна жена.

Той затвори очи и веднага заспа — беше поредният човек на света, който заспиваше веднага, — като ме остави да слушам любовниците сам.

* * *

КОЛЯ МЕ СЪБУДИ ПРЕДИ изгрев-слънце и ми подаде чаша чай, като изучаваше изоставената шахматна дъска. Тимофей продължаваше да спи по гръб с отворена уста и ръце, вдигнати над главата, все едно се предаваше на противника.

— Кой играеше с черните фигури?

— Аз.

— Можеше да го матираш след шест хода.

— Щях да го матирам след пет хода. Освен ако не беше допуснал грешка, тогава щях да го матирам след три.

Коля се намръщи и погледна отново към фигурите, докато се сети какво имам предвид.

— Значи наистина умееш да играеш.

— Все още ли искаш да се обзаложим? Какво беше, голи снимки на французойки?

Той се усмихна и разтърка очите си, за да се разсъни.

— По-добре да ти ги подаря, ще ти направя услуга. Ще можеш да видиш кое къде е. Хайде, обувай се.

— Къде отиваме?

— В Мга.

Коля може и да беше дезертьор, но в гласа му имаше достатъчно вроден авторитет, за да ме накара да стегна ботушите си наполовина, преди да се сетя да му възразя. Той вече си беше навлякъл палтото и кожените ръкавици; уви шала си два пъти около врата и погледна зъбите си в малкото огледало, което висеше над самовара.

— Мга е на петдесет километра оттук.