Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 145

Осем хода след началото на партията двамата с щурмбанфюрера започнахме да си разменяме фигури. Аз му взех една пешка; той ми взе един кон. Аз му взех един офицер; той ми взе една пешка. В края на тази размяна силите ни все още бяха поравно, но дъската се беше отворила и аз смятах, че моята позиция беше по-добра.

— Цигулари и шахматисти, а?

Преди се страхувах да го гледам, но сега го погледнах крадешком, докато анализираше положението на дъската. Отблизо можех да видя тъмните, подути полумесеци под лешниковите му очи. Имаше силна, квадратна челюст — погледната в профил, все едно очертаваше главна буква „L“. Той забеляза, че го гледам, и вдигна масивния си череп, за да отвърне на погледа ми. Аз бързо сведох очи към дъската.

— Твоята раса — поясни той. — Въпреки всичко останало от вас излизат прекрасни цигулари и шахматисти.

Прибрах царицата си и в продължение на следващите дванайсет хода и двамата прегрупирахме силите си, като отбягвахме директния сблъсък. И двамата направихме рокада, за да защитим царете си, докато се подготвяхме за следващата битка, събирахме фигурите си в центъра на дъската и се опитвахме да завладеем най-добрата територия. На двайсет и първия ход едва не се хванах в един елегантен малък капан, който ми беше подготвил той. Вече се канех да му открадна една незащитена пешка, когато си дадох сметка какво беше планирал германецът. Върнах офицера си и преместих царицата, за да й осигуря по-добър ъгъл за атака.

— Жалко — каза Абендрот. — Това щеше да е красива малка маневра.

Погледнах към другия край на масата и видях, че Коля и Вика не откъсват поглед от мен. Планът за действие така и не беше изказан с думи, но вече ми се струваше очевиден. Размърдах крак в ботуша си и усетих как калъфът на ножа на мъртвия пилот се забива в глезена ми. Колко бързо можех да измъкна острието? Струваше ми се невъзможно да успея да извадя ножа и да прережа гърлото на Абендрот, преди войниците да ме застрелят на място. А дори да ги нямаше войниците, които го защитаваха, Абендрот ми се струваше прекалено силен, за да го убия. Когато бях малък, бях гледал един атлет в цирка, който имаше ръце като тези на щурмбанфюрера — беше завързал на възел един гаечен ключ от дебела стомана и тъй като аз имах рожден ден, ми го беше подарил. С години пазих този усукан гаечен ключ, показвах го на приятелите си в „Киров“ и се хвалех как цирковият атлет ми беше разрошил косата и беше намигнал на майка ми. Един ден го потърсих, но не можах да го намеря; подозирах, че Олег Антоколски ми го беше откраднал, но така и не се сдобих с доказателства за това.