Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 147

Абендрот продължаваше да не разбира, че играта беше свършила, но тя беше свършила. Хвърлих поглед към Вика, обзет от глупава гордост при мисълта за неминуемата си победа, и видях как ръката й се скрива под гащеризона. Тя нямаше повече да ме чака да направя нещо, а се канеше да извади ножа си; а Коля беше сложил ръце на ръба на масата, готов да се изстреля на крака и да нападне в същия миг, в който го направи тя. Очите ми се срещнаха с тези на Вика и аз с внезапна яснота осъзнах, че ако остана неподвижен, скоро от разкъсаното й тяло върху издраскания линолеум на пода ще изтече и последната капка кръв.

Докато Абендрот се взираше в дъската и в рядко срещаното стълпотворение от царици, аз се престорих, че се почесвам по прасеца, и бавно пъхнах пръсти в ботуша си. Това не беше прилив на кураж, а точно обратното — моят страх от смъртта на Вика победи всичките ми останали страхове. Абендрот присви очи към своя цар и аз видях как се промени изражението му, когато си даде сметка за истинското си положение. Очаквах загубата да го разгневи. Вместо това лицето му се проясни от усмивка и аз за миг видях какъв е бил като малко момче.

— Това беше прекрасно — каза той и вдигна глава към мен. — Следващия път няма да пия толкова много.

Нещо, което видя в собственото ми изражение, го разтревожи. Той надникна над ръба на масата и видя ръката ми, пъхната в ботуша. Докопах дръжката и най-сетне успях да измъкна ножа от калъфа. Но преди да замахна към него, Абендрот се хвърли напред, събори ме от стола и ме повали на земята, като притисна ръката ми с ножа с лявата си ръка и се протегна за пистолета в кобура си с дясната.

Ако бях успял да извадя ножа по-бързо, ако бях извадил късмет и бях улучил сънната му артерия, ако се беше случило това чудо, Вика и Коля и аз щяхме да умрем. Войниците щяха да вдигнат карабините си „МР40“ и да ни заличат от лицето на земята. Бдителността на Абендрот — или моята несръчност, зависи от гледната точка — ни спаси. Войниците се хвърлиха напред, за да помогнат на своя щурмбанфюрер, който нямаше нужда от помощ, и забравиха за другите си пленници. Само за миг — но това се оказа достатъчно.

Абендрот извади пистолета си. От другия край на стаята се разнесе трясък и той погледна натам. Онова, което видя, го разтревожи повече от хилавия, изнемощял от глад евреин, който се гърчеше под него. Той се прицели — във Вика или в Коля, не можех да видя. Аз извиках и се протегнах към дулото на пистолета му с лявата си ръка, като сграбчих цевта в момента, в който той натисна спусъка. Пистолетът подскочи в ръката му и изстрелът едва не ме оглуши. Абендрот изръмжа и се опита да измъкне пистолета от вкопчените ми пръсти. Да се боря с него беше също толкова безсмислено, колкото да се опитвам да се боря с мечка, но аз стисках дулото на този пистолет с всичката сила, която ми беше останала. Следващите секунди бяха хаос от шум и насилие, крясъци на немски, проблясъци от дулата на оръжията и трополене на ботуши по линолеума на пода.