Читать «Белият огън» онлайн - страница 72

-      Планинско?

-      Аха. Изкачил съм четиресет и един четирихилядника.

-      Какво е четирихилядник?

Тед се изкиска.

-      Боже, личи си, че си от изтока. В Колорадо има пет­десет и пет планини с височина над четири хиляди метра. Наричаме ги четирихилядници. Да ги изкачиш всичките - това е свещеният граал в американското планинарство. Или поне по-ниските четиресет и осем от тях.

-      Впечатляващо.

Донесоха храната, Овчарски пай за Кори, а за Тед - бургер и още една халба. Кори отказа още една бира, защото се сети за плашещия планински път до къщата на финансиста горе на хълма.

-      А ти с какво друго се занимаваш? - попита Тед. - Любопитно ми е откъде познаваш мъжа в черно?

-      Пендъргаст? Той е моят... Боже, как да го нарека? Той е един вид мой опекун.

-      Така ли? Нещо подобно на кръстник?

-      Да. Преди няколко години му помогнах в един случай и оттогава той проявява интерес към мен.

-      Много готин тип. Наистина. Вярно ли е, че е агент на ФБР?

-      Един от най-добрите.

На сцената се качи нов певец, който беше много по-добър от предишния. Те послушаха, разговаряха и свършиха вечерята си. Тед се опита да плати, но Кори беше готова и настоя да си поделят сметката.

Когато станаха от масата, Тед попита тихо:

-      Искаш ли да видиш апартамента ми?

Кори се поколеба. Изкушаваше се - и то много. Той изглеждаше изтъкан от жили и мускули, слаб и корав, въпреки това очарователен и малко шантав, с най-ху­бавите кафяви очи на света. Но тя никога не беше смя­тала, че е добре за връзката, ако преспи с момчето още на първата среща.

-      Благодаря, но не тази вечер. Трябва да се прибера, за да се наспя - каза Кори, но добави усмивка, за да разбере той, че това не е краят.

-      Няма нищо. Трябва пак да излезем, и то скоро.

-      С удоволствие.

Докато се отдалечаваше от ресторанта на път за тъмните гори, се сети, че трябва да се промъкне в сту­деното легло, и започна да съжалява, че не отиде да „види“ малкия апартамент на Тед.

22

В своя апартамент на последния етаж на хотел „Себастиан“ агент Пендъргаст остави настрана книгата, която четеше, допи малката чаша еспресо, която стоеше на масичката за кафе, а след това стана и тръгна към панорамния прозорец в другия край на всекиднев­ната. В апартамента цареше пълна тишина. Пендъргаст ненавиждаше врявата на непознати съседи и бе запазил стаите от двете страни на своя апартамент, за да е сигу­рен, че никой няма да го безпокои. Стоеше пред прозо­реца напълно неподвижен и гледаше надолу към Ийст Мейн Стрийт и лекия сняг, който се сипеше по трото­арите, сградите и минувачите, омекотяваше вечерната картина и даряваше на хилядите коледни светлинки, ко­ито се простираха в протежение на много преки, приглушеността на сън. Той остана там може би десетина минути, загледан в нощта. После се обърна и отиде при бюрото, на което лежеше неотворен илик от „Федекс“. Беше препратен до хотел „Себастиан“ от неговото мом­че за всичко в Ню Йорк, Проктър.