Читать «Белият огън» онлайн
Дъглас Престън
Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън
Линкълн Чайлд посвещава тази книга на своята дъщеря Вероника.
Дъглас Престън я посвещава на Дейвид Морел.
ПРОЛОГ
Една действителна история
Младият лекар се сбогува с жена си на перона на Саутсий, качи се на експреса в 4:15 за Лондон и пристигна три часа по-късно на гара „Виктория“. Пробивайки си път през шумотевицата и суматохата, той излезе от гарата и махна на един кабриолет.
- Хотел „Лангъм“, моля - нареди той на файтонджията, преди да се пъхне в кабината, изпълнен с очакване.
Отпусна се на износената кожена седалка, докато файтонджията пое надолу по ул. „Гровнър Плейс“. Беше хубава вечер в края на лятото - нещо много рядко за Лондон, умиращата дневна светлина се спускаше върху задръстените с файтони улици и покрити със сажди сгради и ги разкрасяваше със златистото си сияние. Макар вече да минаваше седем и половина, едва сега бяха започнали да палят лампите.
Лекарят нямаше възможност да идва често в Лондон, затова сега гледаше с интерес през прозорчето на кабриолета. Когато файтонджията зави надясно по „Пикадили“, младият доктор видя двореца „Сейнт Джеймс“ и Кралската академия, окъпани от заревото на залеза. Тълпите, шумотевицата, вонята на града - толкова различни от родната му провинция, го изпълваха с енергия. Безброй подкови удряха по паважа, а тротоарите гъмжаха от хора с различни поприща: чиновници, адвокати и богаташи се разминаваха с коминочистачи, продавачи и търговци на котешко месо.
На площад „Пикадили“ кабриолетът направи остър ляв завой и излезе на улица „Риджънт“, мина край „Карнаби“ и площад „Оксфорд“, преди да спре под портика на „Лангъм“. Това беше първият грандхотел, построен в Лондон, и досега си оставаше най-стилният. Докато плащаше на файтонджията, докторът плъзна поглед по богато украсената фасада от варовик с нейните френски прозорци и балкони с парапети от ковано желязо, с високите фронтони и балюстради. Той не се интересуваше много от архитектура и предположи, че фасадата е смесица от стил бозар и северногермански ренесанс.
Когато мина през големия портал, до него стигнаха звуците на музика: скрит зад параван от парникови лилии, струнен квартет свиреше Шуберт. Той се спря, за да попие гледката на величественото фоайе, изпълнено с мъже, които седяха на столове с високи облегалки и четяха прясно изгладените1 броеве на „Таймс“, отпивайки портвайн или шери. Във въздуха се виеше дим от скъпи пури, който се смесваше с аромата на цветя и женски парфюми.
На входа на ресторанта беше посрещнат от нисък, твърде пълен мъж в сукнен редингот и сиво-кафяви панталони, който го доближи с енергични крачки.
- Вие трябва да сте Дойл - каза мъжът, поемайки ръката му. Усмивката му беше широка, а акцентът - американски. - Аз съм Джо Стодарт. Толкова се радвам, че успяхте да дойдете. Заповядайте вътре - останалите току-що пристигнаха.