Читать «Балът на глупците» онлайн - страница 127

— Зная — продума той, долепил влажните си сладки устни до нейните. — Зная.

Не й бе трудно да повярва, че знае.

— Съжалявам, че се налага да ви прекъсна — обади се сухо Майкъл зад Клеър, — но мисля, че трябва да организираме малък патрул.

— Идеята не е лоша — кимна Шейн и отстъпи назад. — Особено, ако подпалват къщите, за да изкарат хората на улицата. Обзалагам се, че така е по-лесно да ги нападат един по един.

— Именно. — Майкъл му подаде железен лост. Шейн го завъртя и го пъхна под мишницата си. — Както каза Клеър, ние сме добра мишена, както и всички други къщи на Основателя. Аз ще отида отзад, а ти върви отпред.

— И аз мога да дежуря — предложи Клеър. Шейн и Майкъл я хванаха за ръцете от двете страни, отнесоха я обратно на дивана и най-безцеремонно я стовариха отгоре. — Хей! — възмути се момичето.

Шейн се обърна към родителите й.

— Погрижете се тя да остане тук.

— Ще се погрижим — кимна майка й и приседна до дъщеря си. — Честно, Клеър, какво си въобразяваш?

Там е много опасно!

Точно това си мислеше Клеър във връзка с Шейн.

Но съзнаваше, че в настоящото си състояние няма да им бъде много от полза. Поне не и за тази работа.

— Тоалетна — въздъхна тя и по този въпрос не можеше да има спор. Родителите й се спогледаха. Баща й сви рамене.

— Аз ще дойда с теб — предложи майка й.

— Мамо, достатъчно съм голяма, за да отида сама в тоалетната. — Гласът й укрепваше с всяка изминала минута; само се наложи няколко пъти доста да се измъчи, докато го накара да излезе от гърлото й. Макар че все още звучеше като заклета пушачка. Но пък дрезгавият тембър е секси, нали?

Майка й определено се съмняваше в твърдението й, че е „достатъчно голяма“, но остана на мястото си върху дивана. Двамата с баща й този път само свиха рамене. Клеър заобиколи група непознати — всички до един вампири със студени, подозрителни очи — и пое нагоре през стълбите.

Миранда седеше на площадката, обхванала с две ръце главата си на Медуза със стърчащите змии.

— Здравей — поздрави я Клеър и приклекна до нея. — Добре ли си?

Момичето кимна.

— Казах ти — рече. — Кръв. Огън. Всичко си отива.

— Можеш ли да видиш нещо за нас? За къщата? Миранда поклати глава.

— Твърде съм уморена. — Наистина звучеше така — почти вцепенена, заваляше думите. — Главата ме боли.

— Ела с мен — подкани я Клеър и изправи момичето на крака. — Разполагам с легло. Няма причина някой да не го използва.

Тя изчака Миранда да се пъхне под завивките и видя, че момичето заспа почти мигновено. После — както бе казала на баща си и майка си — посети банята. Там имаше опашка. След като свърши, се почувства свободна да обмисли други възможности.

Не им бе обещала да се върне.

Пътят, откъдето искаше да мине, бе блокиран от един от охранителите на Амели — всъщност онзи, който й бе кимнал при предишната й визита. Той нямаше чак такова каменно изражение, колкото останалите от служителите й, но определено беше страховит. Клеър вдигна глава към него, добре съзнаваща, че натъртеното място на шията й бе добило пурпурен оттенък.