Читать «Балът на глупците» онлайн - страница 126

— Хей — обади се Ева. Тя бе застанала до прозорците, гледащи към предната част на къщата и се взираше навън. — Там нещо гори.

По улицата мина с грохот пожарна кола, с включени сирени, следвана от ято полицейски коли. Натоварена нощ за градските служители, помисли си замаяно Клеър. Стана, въпреки опитите на майка й да я задържи легнала. Стаята се завъртя малко, после се успокои. Тя се присъедини към Ева до прозореца. Ева обви ръка около нея и я прегърна, без да откъсва поглед от пожара. Беше голям, може би през три пресечки. Пламъците се издигаха високо във въздуха.

— Как се чувстваш? — попита я Ева.

Клеър вдигна безмълвно палец и приятелката й се усмихна.

— Да, ти беше истинска героиня. Бях много горда с теб. Е, докато не те приклещиха яко.

Въпреки разраненото си гърло, Клеър се опита да изрази възмущението си.

— Хей!

— Окей, може вината да не е твоя. — Ева отново я прегърна. — Светена вода. Супер хрумване. Направо си бях впечатлена.

— Чия къща? — успя да прошепне двете думи Клеър. — Гори?

— Мисля, че е къщата на Мелвил. — Ева се наведе, за да погледне от по-различен ъгъл. — Мамка му. Виждам и още. Това не е добре.

Майкъл дойде при тях.

— Това е част от плана на Бишъп — въздъхна. — Или поне така си мисля. Да създаде хаос. Да държи Амели в напрежение.

Клеър можеше да се обзаложи, че спирането на електрическия ток също е част от плана.

— Колко души са тук?

— В къщата ни? Около трийсетина. — Ева завъртя очи. — Половината от тях са вампири. Върхът, нали? След всичко това.

Клеър я зяпна слисано.

— Трийсет?

Ева кимна.

— Какво?

— Това ни прави добри мишени.

— Тя е права — подкрепи я Майкъл. — Трябва да сме нащрек.

Шейн се промъкна до Клеър. Той все още беше облечен в кожените панталони, но бе нахлузил мърлява стара тениска с лика на Мерилин Менсън, която май бе измъкнал от дъното на коша с дрехите за пране.

Не й пукаше. Тя се отпусна върху гърдите му, а той я обгърна с ръце и само за секунда всичко беше наред.

— Заек убиец — промълви Шейн нежно и я целуна. — Какъв е този костюм?

— На Арлекин — изграчи тя. — Миърнин… — Споменът за това, което бе сторил Миърнин, изплува в съзнанието й. Той бе предизвикал Бишъп. Беше оставил Амели да се оправя с последиците и бе избягал. Освен това бе изоставил там и нея, да умре.

— Онова ли беше Миърнин? Онзи шантавеняк? Клеър, как изобщо можеш да му вярваш? — Шейн обхвана лицето й с шепи. — Той те въвлече във всичко това, нали?

Не съвсем. Тя искаше да вярва на Миърнин. Тя искаше да вярва в онази мила, невинна душа, която от време на време бе зървала в него — ала сега съвсем не бе сигурна, че тази душа някога наистина е съществувала.

А дори и да я е имало, може би нейното лекарство я бе унищожило.

— Не можах… — опита се да произнесе думите Клеър, но й беше прекалено трудно, а очите на Шейн я гледаха толкова опрощаващо. Той я целуна и дори при тези обстоятелства, когато родителите й бяха в същата стая в къща, пълна с вампири, а половината Морганвил беше в опасност, тя си помисли, че би могла да остане тук, в обятията му, през цялата нощ, че и през целия ден.