Читать «Балът на глупците» онлайн - страница 129

* * *

— Мамка му! — изруга Шейн, докато двамата се взираха в отворения хладилник. Върху рафтовете имаше остатъци от чили, малко спагети, хамбургер с телешко кюфте. Достатъчно за тях за два дни. Но далеч недостатъчно за къща, пълна с народ, дори и само за хората.

— И ти ли си мислиш същото, каквото и аз?

— Мисля си, че в къщата има около петнайсет вампири и нито капка кръв — отвърна Клеър. — Това ли е?

— Не, мислех си, че е свършил чипсът. Разбира се, че и аз мисля за това. — Шейн размести отново няколкото шишета с различни сосове — трето поредно безрезултатно търсене за някоя изплъзнала се от погледа му бутилка с кръв. — Казах ли мамка му?

— Повече от веднъж. Не трябва ли да се върнеш отвън?

— Размених си дежурството с един вампир. По-добре да се разхождат навън в мрака, отколкото около нас, нали? Освен това, колкото по-малко от тях са тук в момента…

— Толкова по-добре — довърши тя. — Съгласна съм. Но Сам каза, че Амели трябва да се храни, а това означава кръв. А и не е единствената. Какво ще кажеш за Центъра за даряване?

— Те не извършват доставки — поклати глава Шейн, сетне щракна с пръсти. — Чакай. Чакай малко. Да, правят.

— Какво?

Той се извъртя и взе телефона от поставката на стената, после го остави обратно. — Няма сигнал.

Клеър извади мобилния си телефон.

— Аз имам сигнал. — Подаде му го и наблюдаваше, докато набира номера. — На кого се обаждаш?

— На пица „Хът“.

— Тъпчо.

Той вдигна пръст, за да я накара да замълчи.

— Здрасти, Ричард. — Не Дик, отбеляза Клеър. Ситуацията изискваше по-официално обръщение. — Слушай, човече, тук, в Стъклената къща, имаме проблем.

Клеър можеше да възпроизведе отговора от другата страна почти дословно. А ти какво си мислиш, че имам аз, след като целият град е откачил?

— Свършили са ни запасите от кръв. Амели е ранена. Можеш да събереш две и две, човече. Малко доставка по домовете от най-добрата реколта на Морганвил ще ни се отрази добре.

Отговорът на Ричард явно не беше окуражаващ.

— Майтапиш се — рече Шейн със съвсем различен тон. Разтревожен. — Не се майтапиш. О, Боже! — Кратка пауза. — Да, човече, загрях. Окей. Погрижи се.

Това, помисли си Клеър, бе най-цивилизованият разговор, който Ричард и Шейн бяха водили. Беше почти приятелски.

Шейн щракна капачето на телефона и й го подаде, а изражението му бе образец на самообладание.

— Какво?

— Центърът за даряване е в пламъци. Какво ще кажеш за кръв на колела?

* * *

Точно петнайсет минути по-късно Кръвомобила спря пред къщата — блестящ, черен и зловещ. Ескортираха го полицейски коли, а полицаите, които заеха позиция от двете страни на улицата, носеха противокуршумни жилетки.

Клеър погледна часовника. Наближаваше четири сутринта — оставаха още няколко часа до изгрев-слънце, макар че заради светлината от огньовете трудно можеше да се каже дали е ден, или нощ. Пожарникарите в Морганвил не достигаха. Серийните подпалвачи, наети от Бишъп, явно си вършеха добре работата.

Клеър се чудеше какво прави Бишъп. Всъщност не бе нужно да върши каквото и да е. Морганвил се разпадаше заради саботажа на комуникациите, опожаряването на Центъра за даряване и — както бе дочула от някого — болницата. При все това университетът изглежда не бе пострадал. В студентското градче имаше запаси от кръв, но щеше да бъде трудно да се стигне до там в целия този хаос.