Читать «Първата жертва» онлайн - страница 171

Когато се върна в студията на Кей Ес Ти Ви, тя си взе камкордер — лека и лесна за употреба камера. Точно излизаше от фоайето, когато нощният пазач я спря с възглас:

— Госпожо Макнийл!

Тя се спря и нетърпеливо го изчака.

— По дяволите, как се радвам да ви видя! Хората от охраната ви търсят навсякъде! Полицията и федералните се обаждат на всеки петнайсет минути! Изгубили ви дирите. По-добре останете тук, докато се свържа с тях. На тях им писна вече.

— Разбира се — каза Стиви. — Обадете се.

Човекът се запъти към будката си.

Стиви сви зад ъгъла.

Абсолютно сигурна, че е открила нелегалната фабрика, сега тя започна да разбира много неща: лошото осветление на видеозаписите на Мелиса, ехото, вибриращият звук. Било е кораб!

* * *

Пътят до залива Салмън не беше повече от десет минути, но й отне цяла вечност. Тя приемаше опасността, пред която се изправяше, като един вид изкупление за това, че въвлече Мелиса в тази история. Виждаше й се съвсем нормално, че именно тя трябва да освободи Мелиса от този ад, за да достави на Болд доказателството, което му трябва. Нямаше никакви ретроспективни видения от живота й, не изпитваше никаква носталгия. Имаше работа за вършене. Чувстваше се в свои води.

Паркира в задния двор на някакъв морски склад, на около стотина метра на изток от мястото, където трябваше да отиде, и тръгна пеша покрай морския бряг. Предпочете да мине между два реда ламаринени навеси, в които имаше спасителни лодки и каяци.

Федералната собственост представляваше два вида халета — сух склад и ремонтна работилница, чиято северна граница бе оградена с ръждива мрежа и стари табели „ВХОД ЗАБРАНЕН“. Стиви вървеше внимателно, криейки се в сенките, наясно, че може да има нощни пазачи или караул. Тя беше нащрек за всичко, което би могло да потвърди съществуването на нелегална фабрика. Най-после стигна края на складовете и се скри под платнището на един скутер за водни ски. Оттук имаше изглед към цялото място: десетки ръждясващи лодки и кораби, всички безразборно скачени едни за други. Зелени морски водорасли висяха от тях и се потапяха във водата като изкривени усмивки. Корабите бяха разядени от ръжда — риболовни траулери, малки товарни корабчета, туристически катери, яхтички, буксири — всички по някакъв начин въвлечени в криминални истории било с наркотици, било оръжие или търговия с хора. Гледката беше покъртителна — развалини от груба техника, гниеща в забрава. Не се виждаше и намек за живот, никакво доказателство, че тук има нелегална фабрика, нямаше нищо за снимане. На асфалта до шлепа имаше дървен парасел — единственият признак, че до флотилията може би се ходи, но за да се помръдне, биха били необходими поне двама мъже.

Нямаше помен от какъвто и да е ред, лодките бяха хаотично вързани една за друга, приличаха на мозайка от фибростъкло, метал и надуваеми брони, целите намачкани и увиснали. Колкото и да беше невероятно, колкото и да изглеждаше невъзможно, тук някъде се криеше нелегална фабрика.

Брайън Кугли добре беше подбрал мястото — това е последното място на земята, където някой би очаквал да намери нелегална фабрика, а освен това Кугли можеше да контролира мястото и професионално.