Читать «Първата жертва» онлайн - страница 172

Разглеждайки наново видяното от хеликоптера, тя се опитваше да определи мястото, което светеше в електронно зелено през бинокъла. Беше по средата на морското гробище, тя реши да се промъкне вътре. Но как да го направи една жена, висока 1.70 и застанала на около трийсет метра от флотилията, така че не можеше дори да се огледа хубаво наоколо. Първото от всички препятствия беше оградата от мрежа. Може би в училищните й години, когато гимнастиката бе ежедневие за нея, не би се замислила, но сега триметровата ръждясала мрежа й изглеждаше непреодолима.

Клекнала под платнището на скутера, тя чу някакво бучене. Бученето означаваше електричество, електричеството — че се използва за нещо. Мозайката малко по малко се сглобяваше. Тя проследи с поглед дебелия черен кабел, който отиваше до най-далечния ъгъл на двора. Беше скрит в буйната растителност, но накрая излизаше от храстите, обвит като мазна змия около дебело въже, от тези, с които обикновено се връзват корабите за кея. Стиви горе-долу разбираше от кабели и този, дебел колкото ръката й, очевидно не беше за обичайното захранване на кораб от брега. Този определено беше за централно захранване — хиляди волта, като в апаратната на Кей Ес Ти Ви.

Достатъчно голям за фабрика, помисли си тя. Достатъчно голям, за да си струва да го проследиш.

Тя се замисли за избора, който стоеше пред нея. Шлепът беше най-нисък от всички плавателни съдове на вода, очевидно щеше да й е най-лесно да се качи на него, но от друга страна той бе и най-открит. Танкерът отляво беше по-висок, но предлагаше добро прикритие, пък и мрежата отстрани щеше доста да улесни катеренето й.

С камкордера, все още закачен на кръста й, тя се затича към оградата. Прескачането на тази ограда щеше да е повратна точка за нея. Нямаше време за пауза. Пръстите й силно се вкопчиха в дупките на ръждясалата мрежа и Стиви започна да се катери.

Оградата се поклати и тя едва не се изтърси долу. Най-после стигна върха, който беше подсигурен с бодлива тел. На два пъти се опита да прехвърли десния си крак, но не успя. На втория опит клетъчният телефон се изплъзна от джоба на якето й и шляпна на асфалта. Тя си помисли, че стрелят по нея, и подплашена, така се набра, че веднага прехвърли оградата и скочи долу от два метра височина. Камерата я удари по гърба, когато се приземи. Стиви замръзна на място, коленете й трепереха, ушите й пищяха. Видя клетъчния си телефон, счупен на парченца от другата страна на мрежата. Играта беше дотук. Но оттук нямаше връщане назад.

Тя тръгна бързо по открития кей, криейки се в сенките на корабите. Чувстваше се като тийнейджърка, избягала от дома.

Един крайбрежен плъх с размер на домашна котка се запъти право към нея. Тя не изпищя, но тялото й се скова. Обзета от страх, не можеше да направи и крачка. Гризачът забеляза Стиви и се скри, но преживяването все пак я потресе. Су-Су би я окуражила, че плъхът носи щастие. Точно този кратък спомен за жената, която я гледаше като дете, й даде сили да продължи, напомни усилията на баща й да измъкне Мелиса жива от Китай. И точно тук, застанала на оголения кей, Стиви за пръв път си даде сметка за смисъла на скришните погледи и докосвания, които баща й и Су-Су си разменяха. Сега тя за пръв път навлезе в тези спомени като възрастен човек. Осмислянето на един прост факт я потресе: татко е бил в Китай почти цяла година, преди да вземе Стиви от училището в Швейцария. Истината я прониза.