Читать «Родени за ченгета» онлайн - страница 209

Мейс закопча колана си.

— Сега разбирам защо ти викат Бръснача — каза тя.

— В жабката има салфетки. Избърши се, защото не искам да ми оплескаш колата — навъсено рече Дарън.

— Благодаря. — Тя извади салфетките и попи с тях кръвта по лицето си. — А защо го следеше?

— Ти как мислиш?

— Наум ми идват няколко отговора, но нито един от тях не ми харесва.

— А какво друго да направя? Да го оставя на спокойствие?

— За тоя вече няма спокойствие! — мрачно отвърна тя.

— Знам. Нали каза, че ти ще се справиш с него? Е, справяй се. Но за мен си мъртва, сигурно още тази вечер.

— Хей, забрави ли за малкия ми бокс?

Дарън не успя да сдържи усмивката си.

— Изкефих се адски, като го видях по задник! Тресеше се като жалък наркоман на метадонова програма!

Мейс извади телефона си.

— Я да видим за какво става въпрос — каза тя. — Отвличане, употреба на физическа сила…

— Какво говориш? — стрелна я с поглед Дарън.

— Имам предвид закононарушенията на Психото и бандата му.

— Да бе. Поне десет човека ще се закълнат, че е бил на трийсет километра от онова място.

— Май нищо не си видял.

— Какво да видя?

— Охранителната камера в ъгъла на паркинга — отговори Мейс и натисна бутона. — Бет, аз съм. Да, всичко е наред. Току-що се прибрах във Вашингтон. Имам подарък за теб: един тип, на когото му викат Психото. Поднасям ти го опакован и вързан с красива панделка.

107

Рой беше изумен от начина, по който го изведоха от сградата. Изобщо не успя да изчисли колко дълго пътуваха. Седеше в пикапа с лепенка на устата и превръзка на очите, а в ухото му бръмчеше устройство, което му пречеше да долови каквито и да било шумове, които биха му помогнали да се ориентира. После го вкараха в някаква стая, за която имаше чувството, че е част от голяма сграда. Вратата се отвори и той машинално се стегна.

Мери Бард седна насреща му и сплете пръсти на масата. Свалиха му лепенката и превръзката. Не ги беше грижа, че ще ги идентифицира, тъй като явно не възнамеряваха да го оставят жив.

— Кои сте вие? — попита той. — Какво искате?

— Май гледаш твърде много телевизия — развеселено отвърна Мери Бард.

— А какво друго очакваше да попитам?

— Искаш ли да живееш? — простичко попита тя.

— Искам. Но защо ли имам чувството, че е малко вероятно?

— То е много невероятно, но не и невъзможно — отвърна тя. — А човек в твоето положение трябва да се стреми към невъзможното.

— Може би така? — изръмжа Рой, скочи от масата и се нахвърли отгоре й. Беше с трийсет сантиметра по-висок и с поне петдесет килограма по-тежък от нея.

Свести се легнал по очи на студения цимент, с адски болки в дясното рамо. Притисна го с лявата си ръка и бавно се надигна.

Мери Бард отново седеше зад масата и го наблюдаваше със същото непроницаемо изражение.

— Свърши ли да се правиш на Джон Уейн? — попита тя.

Джон Уейн? Тази жена или не гледа телевизия, или не е от Америка и я познава единствено от старите филми.

— Как го направи? — изпъшка с разкривено от болка лице той.

— Мога да ти обясня, но едва ли ще ме разбереш.

Рой се надигна с олюляване и седна на стола. Започна да му се повдига.