Читать «Родени за ченгета» онлайн

Дейвид Балдачи

Родени за ченгета

На Скот и Наташа, на Вероника и Майк — те са част от моето семейство и са сред най-прекрасните хора, които познавам.

1

Джейми Мелдън енергично разтърка очи, но когато отново се взря в компютърния екран, все още нямаше резултат. Той погледна часовника си. Минаваше два след полунощ. На петдесет все по-трудно се справяше с изтощителния маратон. Облече сакото си и отметна от челото си кичурите оредяваща коса.

Докато пълнеше куфарчето, в главата му пак прозвуча гласът от миналото. Не трябваше да се обажда, но не се сдържа. Поговориха, а после се срещнаха. Беше неуместна постъпка, тъй като той не искаше да се връща към тази част от живота си, но имаше чувството, че трябва да направи нещо. В момента работеше за Чичо Сам след почти петнайсет години частна практика. Трябваше да се наспи и да премисли. Това винаги му помагаше.

Преди десет години бе прочут скъпоплатен адвокат по наказателни дела, защитаващ най-закоравелите престъпници в Манхатън. Бяха прекрасни и вълнуващи моменти от кариерата му, но и пагубни. Беше се самозабравил, изневеряваше на съпругата си и постепенно започна да се мрази.

Когато на нея й съобщиха, че й остават най-много шест месеца живот, Мелдън най-сетне се опомни. Закрепи брака си и помогна на жена си да избегне смъртната присъда. Семейството се премести на юг. През следващите десет години, вместо да защитава престъпниците, ги пращаше в затвора. Това го караше да се чувства добре, въпреки че финансовото му състояние не беше съвсем розово.

Той напусна сградата и потегли към дома си. Дори в два през нощта столицата беше оживена. Но когато отби от магистралата и пое по тихите улички на предградието, изведнъж му се доспа. Мигащите сини лампи в огледалото за обратно виждане го накараха да изпъне рамене. Намираше се на права улица с дървета от двете страни, на по-малко от километър от дома си. Отби и спря до тротоара. Ръката му се плъзна към вътрешния джоб, където държеше портфейла с документите си. Обзе го безпокойство. Вероятно беше задрямал на волана и колата бе криволичила по пътя.

Мъжете, които се приближаваха, не носеха униформи, а тъмни костюми. Белите им ризи ясно се очертаваха на лунната светлина. Доколкото можеше да прецени, бяха над метър и осемдесет, с атлетично телосложение, гладко избръснати лица и късо подстригани коси. Мелдън извади мобилния си телефон, набра 911 и постави пръста си на бутона за повикване. После свали страничното стъкло и понечи да извади документите си, но единият от мъжете го изпревари.

— ФБР, мистър Мелдън — обяви той. — Специален агент Хоуп, а това е партньорът ми, специален агент Райгър.

Мелдън се втренчи в служебната карта, мярна и значката на ФБР в следващото отделение на коженото калъфче.

— За какво става въпрос, агент Хоуп? — попита той.

— За имейли и телефонни разговори, сър.

— С кого?

— Ще трябва да дойдете с нас.

— Къде?

— Във Вашингтонското оперативно бюро.

— Защо?

— За разпит — отвърна Хоуп.

— Разпит за какво?

— Преди малко ни наредиха да ви приберем, мистър Мелдън. Заместник-директорът иска да разговаря с вас.