Читать «Родени за ченгета» онлайн - страница 169

— Честно казано, и в момента бих обръщал бъргъри на скарата, вместо да пътувам към онова място.

Хоуп сведе поглед към адреса, който бяха получили заедно с подписаните заповеди.

— Някакъв склад в Арлингтън?

— Фалшив склад. При нас всичко е фалшиво. Ще видим табела за продажба или отдаване под наем. Встрани ще бъдат паркирани една-две коли. Чукаме на вратата, отваря ни някакъв тип с безлична физиономия, на когото показваме личните си документи, и влизаме.

— Какво можем да очакваме от срещата тази вечер?

— Искам да ни бъдат осигурени наемници, които ще натискат спусъка, докато ние координираме операцията. Само по този начин ще се мразя по-малко.

— Но ако нещата се объркат, ще последват още свидетелски показания в съда — отбеляза Хоуп, после с отвращение тръсна глава. — Господи, не мога да повярвам, че говоря такива неща!

— Трябва хубавичко да помислим, Дон. Аз не се безпокоя за тези типове, защото Бърнс със сигурност се е погрижил да не бъдат жители на нашето полукълбо. Ние просто разпределяме екзекуторите по места и даваме сигнал за изпълнението на плана.

— Разбирам, че Пери трябва да бъде елиминирана, но какво ще правим с онзи смешник, адвокатът?

— Ако не се беше намесил онази вечер, Пери нямаше да ни причинява повече неприятности. Но аз не му се сърдя. В заповедта пише Пери и всички останали по наша преценка. Ако решим да го оставим жив, той може да си адвокатства на воля, но след като погребе приятелката си. Лично аз не държа да попълвам колекцията си, която и бездруго е обезпокоително голяма.

Райгър се взря в далечината.

— Ето го. Какво ти казах?

Колата влезе в паркинга пред големия склад, на който беше окачена табела „Продава се“. Постройките всъщност бяха три, наредени една зад друга. Парцелът беше може би четири декара и се намираше в покрайнините на Арлингтън, които явно познаваха и по-добри времена.

— Приличат ми на постройки от петдесетте години — обади се Хоуп. — Учудвам се, че не са ги съборили, за да издигнат някой блок. Земята в Арлингтън е доста скъпа.

— Да, но те са собственост на разузнавателна централа, на която не й пука за паричните потоци и която едва ли отговаря на определението „мотивиран продавач“.

Райгър насочи колата в тясното пространство между две тухлени стени и спря в нещо като малък вътрешен двор.

— Две коли, точно както ти казах — отбеляза той. — Ако вратата отвори и безличният тип, за когото споменах, прогнозата ми ще бъде стопроцентова.

Но стоте процента не се получиха.

Отвори им дребна жена с къса кестенява коса, облечена с тъмни панталони и кафяво яке. На овалното й лице бяха кацнали очила с черни рамки. Тя им показа значката си и те й показаха своите.

— Последвайте ме.

Тръгнаха в индийска нишка по тъмния коридор.

— Не успях да прочета името ви на служебната карта — каза Райгър.

— Мери Бард.

— Добре, агент Бард. Ние сме Карл Райгър и Дон Хоуп.

— Наричайте ме Мери — подхвърли през рамо жената. — Знам кои сте, защото имам заповед да ви помагам за изпълнението на задачата.