Читать «Родени за ченгета» онлайн - страница 167

— Къде е Дарън? — попита тя.

— Отиде си — отвърна Алиша. — Не каза кога ще се върне. Тревожа се за него.

— Бръснача може да се грижи за себе си — успокои я Мейс, но думите й прозвучаха вяло. Беше наясно, че когато се изправиш срещу някой тип като Психото, ще ти трябва най-малко един батальон в подкрепа.

Върна се в къщата за гости, качи се в спалнята и отвори гардероба. Взе торбичката с гилзите от погребението на баща си, седна на леглото, притисна я до гърдите си и вдигна очи към тавана. Отварянето на ковчега беше изключително глупава постъпка от нейна страна. Всеки път, когато си спомняше за баща си, пред очите й изплуваше обезобразеното му лице. Трябваха й много усилия, за да го прогони от съзнанието си.

Разклати торбичката и гилзите издрънчаха.

Какво да правя, татко? Да оставя нещата в ръцете на Бет или да продължавам да се ровя? Искам си униформата, татко! Искам пак да бъда полицай!

Отново разклати гилзите, сякаш искаше да установи по-добър контакт. Но отговор нямаше. И никога нямаше да има. Вече не беше малкото момиченце, което търсеше опората на татко. Сама трябваше да решава проблемите си. Всичко беше въпрос на избор. На нейния избор.

Тя прибра скъпоценната торбичка, пристъпи към прозореца и погледна навън. По навик огледа потенциално опасните точки — възможните места за проникване, сенките под дърветата, отдалечените ъгли. За миг й се стори, че сред храстите се мярна фигурата на Рик Касиди, но не беше сигурна.

Обзета от неочаквана летаргия, Мейс слезе в кухнята да си направи кафе. Занесе го в стаята си заедно с фъстъчено масло, конфитюр и парченца банан. Разбира се, произведението й беше далеч от кулинарните стандарти на Хърбърт, но се оказа дяволски вкусно. След като се нахрани, легна с намерението да даде малка почивка на очите си. Доста отдавна не беше спала и това започваше да й се отразява. Трябваха й само няколко минути, не повече.

Събуди се от вибрацията, надигна се и объркано се огледа. После бързо измъкна телефона от джоба си, механично поглеждайки часовника.

По дяволите! Спала съм в продължение на часове!

— Ало?

Погледна към прозореца и с учудване установи, че навън вали.

— Рой съм.

— Този номер ми е непознат. Откъде се обаждаш?

— От фитнеса. Може да ме наречеш параноик, но нали си спомняш, че се бяха включили в камерата на компютъра ми?

— Да, спомням си. Какво има?

— Вземи си нещо за писане.

Тя взе молив и лист хартия от нощното шкафче.

— Хайде, казвай.

— Вече си наясно, че всички във фирмата ме мразят, нали?

— О, да. Но несъмнено ще им докажеш правотата си.

— Нищо подобно. Ще им кажа да вървят по дяволите. Но както и да е. Направих няколко справки и поговорих с някои хора. Успях да изровя телефона на бившия съпруг на Даян. Живее на Хаваите. Сега там е сутрин и ако искаш, можеш да му се обадиш.

— Добре. Друго?

— Разводът им вероятно не е бил много приятелски. Надявам се да научиш повече от бившия съпруг. Може би името на адвоката, който е наела Даян.