Читать «Карти на масата» онлайн - страница 79

„Но ние нямаме прислуга.“

„Но си имаме майка Астуел, а когато се разприказва, стига за няколко души! Хайде, Ан, да вървим. Ще бъде даже и малко забавно.“

„Нямам представа защо иска да ме види“ — бе казала Ан.

„Ами за да се пише по-бърз от полицията, разбира се — нетърпеливо бе изрекла Рода. — Всички аматьори са такива. Искат да изкарат Скотланд Ярд пълен с униформени глупаци.“

„Смяташ ли, че този Поаро е умен?“

„Не ми изглежда да е някой Шерлок Холмс — бе отвърнала Рода. — Навремето сигурно го е бивало, но сега едва ли е съвсем в ред. Трябва да е поне на шейсет. О, Ан, хайде да вървим при този старчок. Може да ни разкаже някакви ужасии за останалите.“

„Добре — бе отвърнала Ан, добавяйки: — Ти май наистина се забавляваш, Рода.“

„Сигурно защото не съм замесена — бе казала тя. — Колко глупаво от твоя страна, Ан, да не погледнеш точно когато е трябвало. Само да беше го направила, тогава щеше да си живееш царски до края на живота си от изнудвачество!“

И така часът беше около три същия следобед; двете девойки седяха в спретнатата стая на Поаро и отпиваха боровинков сироп (какъвто всъщност страшно ненавиждаха, но възпитанието не им позволяваше да откажат) от старомодни чаши.

— Изключително любезно от ваша страна да приемете поканата ми, мадмоазел — казваше детективът.

— Готова съм да ви помогна с каквото мога — измърмори Ан.

— Става въпрос за добра памет.

— Памет?

— Да, вече поставих тези въпроси на госпожа Лоримър, доктор Робъртс и майор Деспард. Ала уви, нито един от тях не отговори така, както се надявах.

Тя продължи да го гледа изпитателно.

— Искам от вас, мадмоазел, да се върнете назад към онази вечер в гостната на господин Шейтана.

По лицето на Ан премина сянка. Никога ли нямате да се отърве от този кошмар?

Поаро забеляза изражението й.

— C’est penible, n’est ce pas¹⁶? Това е съвсем естествено. Едно младо момиче като вас да се докосне до такъв ужас за пръв път. Навярно никога преди не сте виждали убийство.

Рода леко размърда крака, явно изпитвайки някакво неудобство.

— Е? — попита Ан.

— Просто ви моля да си спомните и да ми кажете какво имаше в стаята?

Тя го изгледа подозрително.

— Не ви разбирам.

— О, да. Столове, маси, украшения, тапети, пердета. Видели сте всичко. Не можете ли да ми го опишете?

— А, разбирам — изрече колебливо Ан, като се намръщи леко. — Не е лесно. Всъщност като че ли не си спомням. Не мога да ви кажа какви бяха тапетите. Стените май бяха боядисани. На пода имаше килими. Имаше и пиано. — Тя тръсна глава. — Не мога да си спомня нищо повече.

— Просто трябва да се понапрегнете малко, мадмоазел. Не може да не си спомняте някой предмет, някое украшение или нещо подобно.

— Спомням си един шкаф с египетски бижута — бавно каза Ан. — До прозореца.

— О, да, срещу масичката, където беше кинжалът.

Ан го изгледа.

— Изобщо не разбрах на коя масичка е бил.