Читать «Карти на масата» онлайн - страница 77

Деспард сви рамене.

— Не се страхувах от него.

Поаро не отвърна нищо.

Майорът тихо се обади отново:

— И за това мога да ви дам само моята дума. Предполагам спокойно може да се каже, че съм имал мотив да убия Шейтана. Е, сега, когато истината е наяве, решението да я приемете или не зависи от вас.

Поаро вдигна ръка.

— Приемам я, майор Деспард. У мен няма съмнение, че случилото се в Южна Америка е станало точно така, както го описахте вие.

Лицето на Деспард просветна.

— Благодаря — лаконично отвърна той.

После здраво стисна ръката на Поаро.

Двайсет и втора глава

Доказателство от Коумейкър

Комисарят се намираше в полицейския участък в Коумейкър.

Инспектор Харпър, малко позачервен, казваше със своя бавен и приятен девънширски акцент:

— Така беше, сър. Нямаше нищо подозрително. И докторът не каза нищо. Че и кой ще заподозре нещо? А и защо?

— Просто ми повторете отново фактите около двете шишета. Искам да ми стане ясно.

— Сироп от смокини — от това е било шишето. Изглежда го е пиела редовно. Другото шише е било с боя за шапки, което тя, или по-скоро младото момиче, нейната компаньонка, е използвала. Освежавала е една градинска шапка. Имало още доста боя, когато шишето се счупило и тогава самата госпожа Бенсън казала: „Сложи го в онова старо шише от смокиновия сироп.“ Това е ясно, защото го е чула прислугата. Младото момиче, госпожица Мередит, както и двете прислужнички — и трите го казват. Пресипали боята в шишето от смокинов сироп и сложили шишето на най-горната поставка в банята, където имало и други неща.

— Но не са го надписали?

— Не. Проява на невнимание, разбира се, така каза следователят.

— Продължавайте.

— В онази вечер покойната отишла в банята, взела шишето от смокинов сироп, напълнила си чашата и я изпила. Разбрала какво е направила и веднага повикали лекар. Той обаче бил при друг пациент и минало известно време, преди да дойде. Направили каквото трябва, но тя починала.

— И самата тя ли е мислела, че е случайност?

— О, да — всички мислели така. Ясно е, че някак си шишетата се разместили. Казаха, че може и прислужницата да го е направила, когато е бърсала прах, макар тя да се кълне, че не е.

Комисарят Батъл мълчеше и мислеше. Толкова лесна работа. Вземаш едно шише от горната поставка и го слагаш на мястото на друго. Изключително трудно е да се докаже кой може да го е извършил. Навярно се е пипало с ръкавици, а и без това последните отпечатъци щяха да бъдат от пръстите на жертвата. Да, толкова лесно, толкова просто. Но независимо от това — убийство! Идеалното престъпление. Но защо? Този въпрос оставаше без отговор — защо?

— Тази млада компаньонка, тази госпожица Мередит, тя наследи ли някакви пари от госпожа Бенсън? — попита той.

Инспектор Харпър поклати глава.

— Не. Нямало е и шест седмици от идването й. Доколкото зная, работата не беше от най-приятните. По принцип младите момичета не се задържаха там за дълго.

Батъл все още беше озадачен. Младите момичета не се задържали. Явно тази жена не е била лесна. Но ако Ан Мередит не се е чувствала добре там, тя е можела да напусне, както са правели нейните предшественички. Не е имало нужда да се убива, освен ако не става дума за някаква налудничава жажда за мъст. Той поклати глава. Предположението му се стори невероятно.