Читать «Карти на масата» онлайн - страница 78

— Кой наследи парите на госпожа Бенсън?

— Не зная точно, сър. Сигурно племенници и племеннички. Но не са били много, особено като се разделят, а съм чувал, че главният й приход бил от една рента.

Значи тук нямаше нищо. Но все пак госпожа Бенсън беше мъртва. А Ан Мередит не му каза, че е била в Коумейкър.

В цялата тази история имаше страшно много бели петна.

Той направи още проучвания. Докторът беше категоричен — нямало причина да се мисли за друго, освен за нещастен случай. Госпожица… не си спомнял името й, иначе симпатично момиче, била много разтревожена. След него беше викарият. Той си спомни последната компаньонка на госпожа Бенсън — симпатично и скромно момиче. Винаги идвала на църква с господарката си. Госпожа Бенсън била малко трудна, дори направо доста строга към младите хора. Била малко от твърдите християнки.

Батъл опита и с още няколко души, но не научи нищо съществено. Почти никой не си спомняше за Ан Мередит. Беше живяла сред тези хора само няколко седмици и това е всичко — а личността й не се отличаваше с нещо особено, което да остави трайни спомени. Общото описание за нея бе това — едно симпатично момиче.

Докато за госпожа Бенсън нещата се очертаваха доста по-ясно. Самомнителна гренадирка със собствено чувство за справедливост, която се държала строго с компаньонките си и често сменяла прислугата. Определено несимпатична жена, но това бе всичко.

Независимо от това комисарят си тръгна от Девъншир с твърдото впечатление, че по силата на някаква неизвестна причина Ан Мередит умишлено бе причинила смъртта на своята работодателка.

Двайсет и трета глава

Доказателството на копринените чорапи

Докато влакът на комисаря Батъл се носеше на изток през Анелия, Ан Мередит и Рода Доус се намираха в дневната на Еркюл Поаро.

Ан не беше склонна да се отзове на поканата, пристигнала със сутрешната поща, но в крайна сметка надделя мнението на Рода.

„Ан, ти си страхливка, да, страхливка. Няма смисъл като щраус да заравяш главата си в пясъка. Станало е убийство и ти си една от заподозрените, навярно тази, която е най-малко вероятна…“

„Това е най-лошото — бе казала Ан с чувство за хумор. — Обикновено най-малко вероятните се оказват извършителите.“

„Така е, ти си такава — бе продължила Рода, без да обръща внимание на прекъсването. — И няма смисъл да си вириш носа, сякаш убийството мирише на лошо и няма нищо общо с теб.“

„Наистина няма нищо общо с мен — не бе отстъпила приятелката й. — Имам предвид, че бих отговорила на всякакви въпроси на полицията, но този човек, този Еркюл Поаро, той не е от тях.“

„И какво ще си помисли той, ако се опиташ да се измъкнеш? Ще си помисли, че няма начин да не си виновна.“

„Съвсем не съм виновна“ — хладно бе отвърнала Ан.

„Мила, зная го. Ти не би могла да убиеш човек дори и да се опиташ. Ала тези ужасни и подозрителни чужденци не го знаят. Смятам, че трябва съвсем културно да го посетим. Иначе може да довтаса тук и да се опита да измъкне нещо от прислугата.“