Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 87

Ривъруайнд го събори на земята, а Стърм седна на гърба му и натисна главата му към земята, докато чу приглушен стон и почувства, че се е успокоил.

В този момент над лагера се разнесе остър, пронизителен глас.

— Доведете ми воина! — извика драконът.

Драконяните свалиха оръжията, обърнаха се към него и го изгледаха с почуда, след което си казаха нещо. Ривъруайнд и Стърм се изправиха, а Карамон остана да лежи на земята, разтърсван от ридания. Пазачите се спогледаха притеснено, а онези, които се намираха най-близо до дракона, побързаха да се отдръпнат и да образуват широк полукръг около него.

Един от тях, според нашивките може би се явяваше командир, пристъпи към загърнат в роба драконянин, който зяпаше черния дракон с отворена уста.

— Какво става? — попита рязко командирът.

Другият му отвърна на общия език. Танис ги слушаше внимателно и разбра, че двамата принадлежаха към различни видове — онези с робите очевидно бяха магьосници и жреци и май не говореха на един и същи език освен общия. Военният беше разтревожен.

— Къде е вашият жрец Бозак? Трябва да ни каже какво да правим.

— Главата на нашия орден не е тук. — Онзи с робата бързо възвърна самообладанието си. — Един от тях долетя и го взе със себе си, за да се разберат с бог Верминаард за жезъла.

— Но драконът никога не говори, когато жрецът го няма! На моите хора това не им се нрави. Направи нещо, и то по-скоро!

— Защо се бавите? — изсвистя като вятър гласът на дракона. — Доведете ми воина!

— Направете каквото казва! — Драконянинът с робата махна с ръка, няколко същества извлякоха кървящия Карамон за ръцете и го изправиха пред дракона с гръб към огъня. Съвсем наблизо лежаха синият жезъл, жезълът на Райстлин, оръжията и торбите им.

Воинът вдигна глава, за да погледне чудовището, обаче очите му се замъглиха от сълзите и кръвта, която струеше от местата, където се бяха забили бамбуковите трески. Драконът се извисяваше над него, но димът от огромния огън скриваше чертите му.

— Ще чуеш нашата присъда без отлагане, човешка отрепко. — изсъска чудовището и размаха огромните си криле. Драконяните се отдръпнаха панически. Очевидно знаеха какво ще последва.

Карамон го погледна без страх.

— Брат ми умира — изкрещя той. — Прави с мен каквото пожелаеш! Аз искам само едно нещо — върни ми меча, за да загина в битка!

Драконът се изсмя и драконяните се присъединиха към него с гърлените си звуци. Той се залюля напред-назад, сякаш се канеше да скочи върху воина и да го погълне.

— Звучи ми забавно. Дайте му оръжието! — заповяда драконът и размаха огромните си криле. Изви се вятър, който разпръсна искри от огъня.

Карамон разбута пазачите, взе меча си от купчината и го вдигна към чудовището, изпълнен с омраза и ярост.

— Не можем да го оставим сам! — изруга Стърм и пристъпи, готов да се хвърли в битка.

Изведнъж от сенките се чу глас.

— Псст… Танис! Полуелфът се обърна.

— Флинт! — възкликна той и погледна разтревожено към пазачите, но те наблюдаваха представлението. Танис отиде в дъното на клетката, където беше застанало джуджето.