Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 77

Цялата тази зловеща скулптура бе увенчана с щит върху напречната греда, забучен със счупено острие на меч. Върху него едва личаха думите на много стара форма на общия език.

„Това се случва с онези, които вземат пленници, престъпвайки заповедите ми. Убивай или умри“ Верминаард

Верминаард. Името не говореше нищо на Танис.

Той си спомни Златна Луна, застанала в средата на онова, което някога е било бащината й къща, как се опитва да съедини парчета от някаква счупена ваза. И как кучето — единственото живо същество в цялото селище — виеше над трупчето на мъртво дете. Карамон спря да погали животинчето. То подскочи уплашено, но после се приближи към ръката на огромния мъж. След това близна студеното детско лице и вдигна изпълнен очакване поглед, които молеше човека да накара малкия му приятел отново да тича и да се смее. В главата му нахлуваха все повече спомени. Как Ривъруайнд вдигна от земята един камък и го понесе безцелно нанякъде, бродейки из унищоженото селище. Как Стърм стоеше пред бесилката като омагьосан и се взираше в надписа, беззвучно помръдвайки устни, сякаш произнасяше молитва или клетва.

Спомни си сбръчканото от тъга лице на джуджето което бе виждало какво ли не през дългия си живот, и как то галеше нежно по гърба ридаещия Таселхоф. Спомни си как Златна Луна трескаво издирваше оцелели, промъквайки се между черните камъни и викайки имена, докато накрая прегракна и Ривъруайнд не я убеди, че е безполезно. Дори някой да беше оцелял, то надали би останал задълго при тази апокалиптична гледка. Спомни си как стоеше сам в центъра на селото и се взираше в купчините прах, телата на драконяните, от които стърчаха стрели.

Студената ръка, която го докосна, и шепнещият глас на магьосника го върнаха в действителността.

— Танис, да тръгваме. Тук не можем да помогнем с нищо отмъстим.

Напуснаха Кве-шу. Пътуваха и през нощта. Никой не пожела да спрат, всеки искаше да изтощи тялото си дотолкова, че когато накрая заспи, по възможност да не сънува.

Но сънища имаше.

Глава 13

Студено утро.

Висящите мостове.

Черната вода.

Танис усети как в гърлото му се впиват пръсти с криви нокти и започна да се бори неистово. Накрая се събуди и видя Ривъруайнд, който се беше надвесил над него и го разтърсваше с всичка сила.

— Какво?…

— Сънуваше нещо. Събудих те, защото виковете ти се чуваха на километри.

— Благодаря ти. Съжалявам. — Той се изправи и тръсна глава, за да прогони кошмара. — Кое време е?

— Има още много до зазоряване — осведоми го уморено Ривъруайнд и се върна при Златна Луна, която спеше до дънера на едно разкривено дърво. Тя измърмори нещо и отметна глава издавайки отсечени пискливи крясъци като ранено животното. Варваринът погали косата й и тя притихна.

— Трябваше да ме събудиш по-рано — каза Танис, разтривайки раменете и врата си. — Мой ред е да пазя.

— Да не мислиш, че ще мога да заспя? — попита горчиво Ривъруайнд.