Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 79

Компанията закуси в мрачно мълчание, предъвквайки храната без апетит. Райстлин си свари вонящата отвара и през цялото време не свали странните си очи от жезъла на Златна Луна.

— Колко ценен стана сега, когато е изкупен с толкова много невинна кръв.

— Струваше ли си? Струва ли живота на моя народ? — запита Златна Луна, вперила празен поглед в някакво дърво. През изминалата нощ тя се бе състарила. Около очите й се бяха появили тъмни кръгове.

Никой не й отговори. Настъпи неловка тишина. Ривъруайнд изведнъж се изправи и навлезе в гората. Златна Луна го изпрати с поглед, скри лице в шепите си и се разрида.

— Той обвинява себе си, а аз не мога да му помогна. Но вината не е негова.

— Никой няма вина — отвърна тихо Танис, отиде до нея сложи ръка на рамото й и започна да масажира схванатия й врат. — Разбираме какво ви е. Но просто трябва да продължим и да намерим отговора в Ксак Тсарот.

Тя кимна и изтри сълзите си, пое дълбоко въздух и издуха носа си в кърпичката, която й подаде Таселхоф.

— Прав си — отвърна тя и преглътна. — Баща ми би се засрамил от мен. Не трябва да забравям, че съм Дъщерята на Главатаря.

— Не — чу се откъм гората плътният глас на Ривъруайнд, — ти си Главатарят.

Златна Луна се сепна. Изправи се и се вгледа в него с широко отворени очи.

— Може и да е така — заекна, — но това няма никакво значение.

Народът ни е мъртъв.

— Видях следи — каза Ривъруайнд. — Някои са успели да избягат. Вероятно са се скрили в планините, но ще се върнат и ти ще бъдеш техният Главатар.

— Народът ми… живи! — Лицето й грейна.

— Малцина. А и не се знае още ли са живи. Зависи дали драконяните са ги последвали в планините. — Ривъруайнд сви рамене. — Но все пак ти си техният Главатар. — В гласа му се прокрадна горчивина. — А аз съпругът на Главатаря.

Тя се сви, сякаш я беше ударил, след което поклати глава. — Не, Ривъруайнд. Аз… нали говорихме…

— Така ли? — прекъсна я той. — Тази нощ много мислих. Толкова години ме нямаше, но в мислите ми беше само ти. Не осъзнах… — Той преглътна и си пое въздух. — Оставих Златна Луна, а като се върнах, намерих Дъщерята на главатаря.

— Нямах избор! — извика гневно тя. — Баща ми беше болен и трябваше да поема управлението, иначе щеше да го стори Лореман. Ти знаеш ли какво означава преди всяко хранене да се чудиш точно в кое блюдо е отровата? Всеки ден да мислиш откъде да попълниш хазната, за да платиш на войниците и Лореман да няма повод да всява размирици! А през това време баща ми да седи, да се самосъжалява и да мърмори! — Тя се задави от сълзи.

Ривъруайнд я изслуша с каменно лице, загледан в някаква над главата й.

— Хайде, да тръгваме — каза студено. — Слънцето ще изгрее момент.

Не бяха изминали и няколко километра, когато пътят буквално се превърна в блато. Малко преди това бяха забелязали че почвата става все по-влажна, високите дървета отстъпват мястото си на ниска мочурлива растителност. Отпред се издигаха странни сгърчени храсти. Изпаренията закриха слънцето и въздухът стана невъзможен за дишане. Райстлин се разкашля и покри устата си с кърпа. Стъпваха по изпочупените камъни на стария път и гледаха да избягват подгизналата и джвакаща земя.