Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 76

— Не — отвърна решително. — Отивам в селото. Ако нещо се е случило, ние сме виновни. Ще загина заедно с народа си, както е редно. — Гласът й изневери. Сърцето на Танис се сви от жал.

Ривъруайнд я прегърна и двамата закрачиха към изгряващото слънце.

— Надявам се да срещна поне хиляда от тези същества — измърмори Карамон и вдигна торбата си и тази на брат си. — Ей, ама те са пълни! — възкликна той и надникна вътре. — Храна. Поне за няколко дни. И мечът ми е в ножницата!

— Е, поне едно нещо, за което да не се притесняваме — отвърна мрачно Танис. — Ти по-добре ли си, Стърм?

— Да. Този сън много ме ободри.

— Добре тогава, да тръгваме. Флинт, къде е Тас? — Полуелфът се извърна и едва не падна върху кендера, който беше застанал точно зад гърба му.

— Горката Златна Луна — промълви тихо той. Танис го потупа по рамото.

— Дано нещата не са толкова лоши, колкото си ги представяме.

Да последваме варварите, може воините да са ги отблъснали и това да са огньове на победата.

Таселхоф въздъхна и вдигна големите си кафяви очи към Танис.

— Голям лъжец си — рече кендерът. Имаше усещането, че им предстои един много дълъг ден.

Здрачаваше се. Последните златисти отблясъци гаснеха и мрачна нощ се спускаше над земята. Спътниците бяха насядали около огъня, който не можеше да ги стопли, защото нищо не бе в състояние да прогони студа от душите им. Не разговаряха, а само седяха, загледани в огъня, опитвайки се да намерят някакъв смисъл в онова, на което бяха станали свидетели. Някакъв смисъл в безсмисленото.

През живота си Танис беше виждал какво ли не. Но гледката на унищожения Кве-шу щеше завинаги да остане в съзнанието му като символ на ужасите на войната. А когато се опитваше да си припомни селото, изникваха само откъслечни образи, защото съзнанието му просто отказваше да обхване цялостната адска картина. Странното бе, че помнеше ясно стопените камъни. А като насън виждаше сгърчените и почернели тела, които лежаха сред тях.

Всичко в Кве-шу бе от камък — масивните храмове и обществени постройки, просторните сгради, статуите, широката арена — и всичко това се беше стопило като масло, оставено на припек. От камъните все още се издигаше дим, макар да бе очевидно, че селото е било нападнато много преди изгрев-слънце. Сякаш го бе погълнал изпепеляващ пламък. Но що за огън бе този, който можеше да ги разтопи?

Припомни си скърцащия звук. Когато го чу, се зачуди откъде идва и тръгна да го търси из мъртвия град, обзет единствено от тази мисъл. Броди сред унищожените сгради, докато накрая не го откри. Помнеше, че извика на другите да дойдат да го видят. Стояха и се взираха в разтопената арена.

Огромните каменни блокове се бяха стекли по трибуните, застинали в края на вътрешното празно пространство. В средата, върху почернялата и овъглена трева, се издигаше огромна бесилка. Двата стълба, които я крепяха, бяха забити в земята от някаква неимоверна сила, чак основите им се бяха разцепили от удара. На три метра от земята стоеше овъглена греда, която ги съединяваше, а отгоре й бяха накацали лешояди. Трите железни вериги се бяха стопили, застинали заедно, и сега се люлееха от вятъра. Те издаваха скърцащия звук. На всяка от тези три вериги висеше обесен за краката труп на таласъм.