Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 74

Пегасът изгледа учудено спътниците, отиде при тях и започна да ги оглежда един по един. Тас посегна да го погали по носа но той присви уши и отдръпна главата си. А когато стигна до Флинт, изсумтя отвратено и се обърна към Господарката.

— Кендер? Човеци? И джудже?

— Аз пък не съм приритал за услугите ти, кон такъв! — изсъска Флинт.

Еднорогът само се усмихна. Пегасът се поклони резервирано.

— Добре, Господарке. — Той пристъпи грациозно към Златна Луна и прегъна предния си крак, за да го възседне по-лесно.

— Недей да коленичиш пред мен. Научих се да яздя още преди да проходя. Не ми е нужна помощ. — Тя подаде жезъла на Ривъруайнд, обгърна шията на коня и възседна широкия му гръб. Сребристозлатната й коса проблясваше под лунните лъчи, а лицето й бе чисто и хладно като мрамор; В този момент наистина изглеждаше като принцеса.

Златна Луна пое жезъла от Ривъруайнд и запя с висок глас. Воинът я погледна с обожание и се качи зад нея. Обхвана с ръце кръста й и също запя.

Останалите също се качиха на конете, окрилени от песента. Пегасите се понесоха, издигаха се все по-нависоко, описвайки кръгове над гората. Сребърната и червената луна обливаха долината и облаците с червеникава светлина, която пурпурната нощ жадно поглъщаше. Гората остана зад тях и последното нещо, което спътниците видяха, бе Господарката, застанала самотна върху тъмната земя като ослепителна звезда: Един по един всички се оклюмаха.

Таселхоф се бори най-дълго с вълшебния сън. Омагьосан от вятъра, който брулеше лицето му, и от гледката на огромните дървета, които сега приличаха на играчки, кендерът остана буден дълго след като всички заспаха, Флинт беше подпрял глава на гърба му и звучно хъркаше. Златна Луна спеше в прегръдката на Ривъруайнд, който бе положил глава на рамото й. Карамон се беше вкопчил във врата на своя кон и дишаше тежко, а брат му се бе облегнал на гърба му. Стърм спеше дълбоко, сънят бе изгладил от лицето му бръчките на болката. Дори брадатата физиономия на Танис беше спокойна и освободена от грижите и отговорността.

Тас се прозя.

— Не — измънка той, премигна няколко пъти и се ощипа.

— Заспивай, малък кендер — посъветва го весело пегасът. — На смъртните не им е отредено да летят. Този сън е за собствената ти безопасност. Не искам да се паникьосаш и да паднеш.

— Няма — възпротиви се Тас и отново се прозя. Главата му клюмна. Вратът на летящия кон беше топъл и удобен, козината му бе мека и ароматна. — Няма да се паникьосам — измърмори сънено кендерът. — Никога не се паникьосвам — И заспа.

Полуелфът се събуди и видя, че лежи на някаква поляна. Водачът на пегасите стоеше над него и се взираше на изток. Танис се надигна.

— Къде сме? Това не е град. — Той се огледа. — Та ние дори не сме прекосили планините!

— Съжалявам. Не можем да ви отнесем до планините Истуол. На изток ни възпира голямо бедствие. Въздухът е изпълнен с мрак, и то такъв, какъвто не съм виждал в Крин от безброй… — Той замълча, сведе глава и започна да рие нетърпеливо с копито. — Не смея да продължа нататък.