Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 170

— Няма страшно — успокои го Танис. — Имаш думата ми.

Варваринът го изгледа, но все пак тръгна заедно с останалите. Последни вървяха Карамон и Райстлин, които подкрепяха Физбан. Старецът гледаше назад към клетката, от която продължаваше да се издига тънка струя дим.

— Чудно заклинание. И никой не ми каза поне едно „благодаря“.

Елфите ги преведоха бързо през дивите пущинаци. Ако не бяха те, спътниците неминуемо щяха да се изгубят. Шумът от бойното поле постепенно заглъхна.

— Драконяните очевидно не изгарят от желание да ни последват в гората — усмихна се мрачно Гилтанас.

Танис вече бе видял укрилите се между дърветата въоръжени елфи и изобщо не се боеше от преследване.

Земята беше покрита с дебел пласт сухи листа. Голите дървета проскърцваха под напора на студения утринен вятър.

Спътниците се бяха схванали от неколкодневното пленничество и пристъпваха бавно, но се радваха, че могат да се раздвижат и стоплят. Гилтанас ги отведе на някаква полянка, където се бяха събрали и останалите затворници. Таселхоф огледа любопитно групата и поклати тъжно глава.

— Чудя се какво ли е станало със Сестън? Стори ми се, че успя да избяга.

— Не се притеснявай. — Танис го потупа по рамото. — Ще се оправи. Елфите не обичат земеровите, но няма да го убият.

Таселхоф отново поклати глава. Не елфите го притесняваха.

Пред бежанците се беше изправил един необикновено едър елф, който говореше нещо. Гласът му бе лишен от всякакви чувства, а изражението му беше сериозно и напрегнато.

— Вие сте свободни, доколкото някой в тази страна изобщо е свободен. Дочухме, че земите на юг от Пакс Таркас не са под владичеството на Верминаард. Затова ви предлагам да се отправите на югоизток. Трябва да стигнете възможно по-бързо и по-далеч още днес. Ще ви дадем малко храна и вода, но това е всичко. Друго нищо не можем да сторим за вас.

Хората стояха и премигваха, зашеметени от неочакваната свобода. Повечето бяха земеделци от покрайнините на Солас. Драконяните ги бяха заставили да наблюдават унищожаването на домовете им, а реколтата им беше отнета за изхранването на армията. Повечето от тях никога не бяха ходили по-далеч от Хейвън. За тях драконите и елфите бяха само същества от приказките, а сега те ги преследваха.

Сините очи на Златна Луна потъмняха. Тя знаеше какво изпитваха.

— Как може да си толкова жесток? — изкрещя гневно. — Погледни тези хора. Цял живот са живели в Солас, а ти им говориш да бягат в земи, населени с враждебно настроени раси…

— Какво искаш от мен? — прекъсна я елфът. — Да ги отведа със себе си на юг? Това, че ги освободихме, е напълно достатъчно. Моят народ има своите проблеми. Не мога да поема на плещите си и тези на човеците. — Той погледна групата бежанци. — Предупреждавам ви. Времето тече. Тръгвайте!

Златна Луна се обърна с поглед към Танис, но той поклати мрачно глава.

Един мъж изгледа с омраза елфите и повлече крака към пустата пътека, която водеше на юг. Останалите мъже преметнаха оръжията си през рамо, жените взеха на ръце децата си и всички тръгнаха.