Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 155

— Не, няма, разбира се — измърмори Тоде. Таласъмите погледнаха неохотно началника си, но отстъпиха, за да мине Райстлин.

— Вземете оръжията и торбите им — нареди Фюмастърът. Танис реши, че не си струва да го предизвиква, и постави лъка и торбата си на пода. Всички последваха примера му, с изключение на Стърм, който стоеше, скръстил ръце пред гърдите си.

— Моля ви, нека да задържа торбата си — каза Златна Луна.

— Не съм въоръжена и не ви заплашвам с нищо. Кълна се!

Настъпи тягостно мълчание. Тогава се намеси Райстлин. Беше оставил жезъла си, торбите с магически съставки и скъпоценната торба с книгите. Не се тревожеше за тях — бяха омагьосани със защитно заклинание. Всеки, който направеше опит да ги прочете, щеше да полудее. Магическият жезъл също щеше да се погрижи за себе си. Той протегна ръце към Златна Луна и изрече тихо:

— Дай им торбата, иначе ще ни убият.

— Послушай го, скъпа — побърза да се провикне Тоде. — Той е разумен мъж.

— Той е предател! — изкрещя тя и стисна торбата.

— Дай им я — повтори Райстлин и я погледна така, сякаш искаше да я хипнотизира.

Златна Луна почувства, че губи волята си.

— Не! Това е единствената ни надежда…

— Всичко е наред — прошепна магьосникът и се вгледа настойчиво в сините й очи. — Помниш ли какво стана, когато докоснах жезъла ти?

— Да. Той те зашемети…

— Шшт! — побърза да я прекъсне Райстлин, — дай им я! Боговете защитават своето.

Златна Луна се втренчи в него, кимна неохотно и му подаде торбата, Фюмастърът я изгледа алчно, чудейки се какво ли има вътре. Но нямаше да разбере скоро, поне не пред всички тези таласъми.

Накрая остана само един, който не се бе подчинил на заповедта. Стърм стоеше неподвижен, блед, с трескав поглед и стискаше здраво древния двуостър меч на баща си. Изведнъж се сепна, защото усети ледените пръсти на Райстлин върху рамото си.

— Обещавам ти, че ще го запазя — прошепна магьосникът.

— Как? — попита рицарят и се отдръпна, сякаш го докосваше отровна змия.

— Нямам намерение да ти обяснявам. Ако искаш, довери ми се, ако не искаш — недей. Както предпочиташ.

Стърм се поколеба.

— Това е смешно! — изписка Тоде. — Убийте го! Убийте ги. Нямам никакво намерение да ги търпя повече!

— Добре — изрече почти без глас рицарят и неохотно остави меча си до другите оръжия. Сребърната ножница, украсена със синьо рибарче и роза, проблесна.

— Прекрасно оръжие — възкликна Тоде и си представи как отива на аудиенция при Господаря Верминаард със соламнийския меч на кръста. — Може би трябва сам да се погрижа за съхранението му. Донесете ми го…

Но преди да довърши, Райстлин коленичи до купчината оръжия и от ръката му изригна бяла светлина. Той притвори очи и започна да мълви странни думи, разперил ръце.

— Спрете го! — изкрещя Тоде, но никой не се осмели да му се подчини.

Райстлин довърши заклинанието и протегна ръка. Карамон отиде при него и му помогна да се изправи.

— Да знаете — златистият му поглед обходи помещението, — че съм омагьосал принадлежностите ни. Всеки, който ги докосне, ще бъде наказан бавно и мъчително от великия червей Катирпелиус, който ще се надигне от Бездната и ще изсмуче кръвта на виновния, докато от него остане само изсушена обвивка.