Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 153
Маргарет Вайс
— Ривъруайнд, не ги пускай да излязат! — изкрещя Танис, като видя измъкващите се таласъми. Варваринът успя да хване един от тях, но другите му се изплъзнаха и започнаха да викат стражите.
Тика, която продължаваше да размахва тенджерата, халоса първия попаднал й таласъм по главата, а този зад него, като видя Карамон, скочи през прозореца.
Златна Луна се изправи.
— Използвай магията си! — сграбчи тя ръката на Райстлин. — Направи нещо!
Магьосникът я изгледа студено.
— Няма смисъл. Безсмислено е да хабя силите си. Златна Луна го изгледа гневно, но той заби нос в чашата с билкова отвара. Тя прехапа устни и изтича към Ривъруайнд, стиснала торбата със скъпоценните Дискове на Мишакал. Откъм улицата се чуваше пронизителният звук на боен рог.
— Трябва да се махаме оттук! — извика Танис, но в същия момент един от бежанците го сграбчи за врата и го събори на пода.
Таселхоф изпищя диво, скочи на бара и започна да обстрелва нападателя с чаши и халби и само по чудо не улучи самия Танис. Флинт стоеше насред хаоса и се взираше в елфа.
— Познах те! — изкрещя внезапно той. — Танис, това не е ли…
Една летяща халба го удари по главата и той загуби съзнание.
— Олеле! Какво направих! — изпищя Тас.
Танис удари северняка и го напъха под една маса. Свали кендера от бара и коленичи до Флинт, който стенеше и правеше неуспешни опити да се изправи.
— Танис, този елф… — Джуджето премигна замаяно. — Кой ме удари?
— Онзи големият под масата! — излъга Тас. Танис се изправи и погледна елфа.
— Гилтанас?
— Танталас! Не те познах. Брадата… Роговете се чуха съвсем наблизо.
— Велики Реоркс! — изстена джуджето. — Трябва да се махаме! Хайде! Задният изход!
— Няма заден изход! — изкрещя неистово Тика, все още стискайки тенджерата.
— Няма — обади се някакъв глас откъм вратата. — Вие сте мои пленници.
Помещението се озари от факли. Спътниците премигнаха и различиха фигурите на множество таласъми, застанали зад квадратна фигура, изпълваща рамката на вратата. Чуха и крясъците на десетки други, които се тълпяха около хана и надничаха през прозорците. Оцелелите таласъми в бара извадиха оръжията си и впериха злобни погледи в компанията.
— Стърм, не ставай глупав! — изкрещя Танис и сграбчи рицаря, който тъкмо се канеше да се хвърли към обръча от таласъми пред тях.
— Предаваме се! — извика полуелфът.
Стърм го изгледа яростно и Танис за миг помисли, че няма да се подчини.
— Моля те, имай ми доверие. Не е сега времето да умираме.
Стърм се поколеба и изгледа таласъмите в хана. Те отстъпиха пред меча и решителното му изражение, но той знаеше, че щяха да се нахвърлят вкупом при най-малкото движение. „Не е време да умираме.“ И изобщо имаше ли „време за умиране“? Но дори и да имаше, то не беше сега — поне доколкото зависеше от Танис. Нямаше нищо славно да умреш в някакъв си хан отъпкан от стотици вонящи таласъмски крака. Рицарят прибра оръжието си и фигурата на вратата реши че вече е безопасно да влезе. Спътниците видяха тлъстия и розовоок Фюмастър Тоде, заобиколен от стотици наемници. Таселхоф хлъцна и побърза да застане до Танис.