Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 156

— Великият червей Катирпелиус! — възкликна със светещ поглед Таселхоф. — Невероятно! Никога не съм чувал…

Танис затисна устата му.

Таласъмите отстъпиха от купчината, която светеше със зеленикаво сияние.

— Някой да вземе оръжията! — нареди побеснелият Фюмастър.

— Вземи си ги сам! — измърмори един таласъм.

Тоде се видя в чудо. Не беше надарен с особено богато въображение, но в съзнанието му се промъкна натрапчивата картина как великият червей Катирпелиус смуче кръв от него.

— Добре, отведете пленниците и ги натоварете във фургоните. А, и донесете оръжията, защото иначе ще се молите този незнамкакъв си червей да ви беше изпил кръвчицата! — Той се оттегли ядосан.

Таласъмите избутаха пленниците към вратата с върховете на мечовете си, но никой не се осмели да докосне Райстлин.

— Чудесно заклинание, Райст — прошепна Карамон. — Колко време ще издържи? Дали…

— Достатъчно дълго! — прошепна брат му и вдигна дясната си ръка. Воинът видя черните следи от барут и се усмихна мрачно.

Танис напусна хана последен и му хвърли прощален поглед. От тавана висеше една-единствена лампа. Масите бяха преобърнати, а столовете — изпочупени. Прозорците бяха покрити с плътен слой сажди.

— Защо доживях да видя всичко това?

Последното нещо, което чу, бе свадата между двама таласъми. Спореха за начина, по който да пренесат омагьосаните оръжия.

Глава 3

Фургоните за роби.

Непознатият стар магьосник.

Компанията прекара една студена и безсънна нощ, затворена в една от огромните клетки на колела, разположени на градския площад на Солас. Други две също стояха завързани към един от обгорелите стълбове, забити след разчистването на града. Наоколо не вирееше нищо живо. Дори скалите бяха разтопени и почернели.

Когато се съмна, приятелите видяха, че в другите клетки също има затворници. Това бе последният робски керван от Солас за Пакс Таркас, предвождан от самия Фюмастър, който беше решил да впечатли Господаря Верминаард.

През нощта Карамон се бе опитал да извие прътите на решетката, но скоро разбра, че е невъзможно.

На сутринта имаше студена мъгла, която скриваше разрушения град от погледите им. Танис се извърна към двамата варвари. „Сега ги разбирам, помисли си той, тъй като познах болезнената празнота, от която боли повече, отколкото от пробождане с меч. Дома ми го няма.“

Погледът му се премести към сгушения в ъгъла Гилтанас Елфът цяла нощ не бе разменил нито дума с никого, извинявайки се с ранената глава. Но Танис, който също не мигна видя че не заспа, дори не се преструваше, че спи, а само хапеше устни и се взираше в мрака. Това му напомни, че имаше още един дом, в който можеше да се завърне — Куалинести.

Не, помисли си с горчивина той и се облегна на решетките. Куалинести никога не е бил негов дом, а само място, където беше живял…

От мъглата изникна Фюмастър Тоде, потри доволно ръце и огледа гордо кервана с робите. Можеше да му дадат и премия за тази тлъста плячка от вече запустелия град. Господарят Верминаард щеше да остане много доволен. Огромният воин беше нещо изключително — щеше да работи за трима в мините. Високият варварин също можеше да свърши работа. Е, можеше да се наложи да убие рицаря, защото соламнийците бяха изключително несговорчиви хора. Но господарят щеше да се зарадва най-вече на двете женски — много различни, но прекрасни. Самият Тоде винаги се беше захласвал по червенокосата и зеленоока сервитьорка, чиято бяла блузка разкриваше луничките по раменете й и караше мъжете да мечтаят за онова, което се криеше под нея.