Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 157
Маргарет Вайс
Звън на стомана и гневни крясъци прекъснаха бляновете на Фюмастъра. Затворниците се събудиха и погледнаха по посока на виковете, но мъглата им пречеше да видят каквото и да било.
Тоде ги изгледа притеснено и си помисли, че стражите бяха твърде малко. Като видяха раздвижването в клетките, таласъмите се изправиха лениво и насочиха лъковете си към пленниците.
— Какво става? — изръмжа недоволно Фюмастърът. — Тези некадърници не могат ли да доведат поне веднъж пленник, без да вдигат шум?
В този момент се извиси вик на измъчвано човешко същество, породен не толкова от болка, колкото от гняв. Гилтанас се изправи и пребледня.
— Познавам този глас. Това е Терос Айрънфелд. Точно от това се страхувах. Той помагаше на елфите да се измъкнат от града след онази нощ. Верминаард се е заклел да изтреби всички елфи. — Гилтанас наблюдаваше реакцията на Танис. — Ти не знаеше ли?
— Не! — отвърна шокиран Танис. — Откъде да знам?
Гилтанас замълча, изгледа го и накрая каза:
— Извинявай, очевидно съм си създал погрешна представа за теб. Мислех, че затова си пуснал брада.
— Така ли? — скочи полуелфът. — Как смееш да ме обвиняваш…
— Танис, овладей се! — намеси се Стърм.
Полуелфът се извърна и видя приближаващите таласъми, насочили арбалети към гърдите му. Вдигна ръце и отстъпи назад. В този момент довлякоха тялото на едър и добре сложен мъж.
— Чух, че Терос е бил предаден — сподели тихо Гилтанас, — и се върнах, за да го предупредя. Ако не беше той, нямаше да съм жив сега. Точно с него трябваше да се срещна миналата нощ. Когато не дойде, се изплаших, че…
Фюмастър Тоде отвори вратата на тяхната клетка и с жестове и крясъци подкани таласъмите да набутат пленника вътре. Едните продължиха да държат затворниците на прицел, докато другите вкарваха безжизненото тяло на Терос.
Тоде побърза да затвори вратата.
— Това е! Приготвяйте се и да тръгваме. Таласъмите докараха няколко едри лоса и започнаха да ги впрягат към клетките. Танис регистрираше суматохата само с подсъзнанието си, тъй като не можеше да свали поглед от тялото на ковача.
Терос Айрънфелд лежеше в безсъзнание върху застлания със слама под на клетката. На мястото на мощната му десница сега имаше само кървящ чукан. Ръката му бе отрязана точно под рамото, очевидно с някакво тъпо оръжие. От ужасната рана се лееше кръв и подът бързо почервеняваше.
— Нека това да е за урок на всеки, който дръзне да помага на елфите! — Фюмастърът надникна в клетката. Свинските му очички се губеха сред гънките сива кожа. — Вече няма да кове нищо, освен ако не си изкове нова ръка! Аз, ох… — Един лос се хвърли към него. Той отскочи панически, след което се спусна към съществото, което водеше животното, и го събори на земята. — Сестън! Глупак такъв!