Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 133

— Танис? — Някой го хвана за ръката. Позна плътния глас а Стърм. — Знам какво ти минава през ума, но нямаме избор. Това е единствената възможност да открием дисковете — втора яма да има. А и нямаме никакво време.

— Отивам да погледна — каза Танис, подмина кендера и надниква през решетката.

Беше тъмно. Магически тъмно. Полуелфът обхвана главата си с ръце и направи опит да събере мислите си. Стърм беше прав. Не разполагаха с никакво време. Но можеше ли да се довери на преценката? Рицарят искаше да се бие с дракона! Танис слезе обратно.

— Отиваме — каза той и изпита внезапно желание да приключи веднъж завинаги с всичко това и да се прибере у дома в Солас. — Не, Тас. — Сграбчи кендера и го принуди да слезе от стълбата. — Първо Карамон и Стърм. Останалите след тях.

— Все последни! — измърмори недоволно Таселхоф и побутна джуджето.

Флинт се изкачи бавно по стълбата. Коленете му поскърцваха.

— Побързай! — подкани го Тас. — Надявам се, докато стигнем, интересното още да не е започнало. Никога не съм разговарял с дракон.

— Обзалагам се, че и драконът никога не е приказвал с кендер! — изсумтя джуджето. — Ти, плиткоумнико, даваш ли си сметка, че най-вероятно ще умрем? Танис знае. Усещам го по гласа му.

Тас спря по средата на стълбата. Стърм тъкмо повдигаше бавно капака.

— Виж какво, Флинт, моят народ не се бои от смъртта. Всъщност дори я очакваме с нетърпение, защото е последното и най-голямо приключение. Въпреки това няма да ми е приятно да се разделя с живота. Ще ми липсват нещата ми — той потупа торбите си, — ти и Танис. Освен ако след смъртта си не се озовем на едно и също място — добави щастливо.

Изведнъж Флинт си представи жизнерадостния кендер мъртъв и гърлото му се стегна. Беше благодарен, че е тъмно. Изкашля се и каза с пресипнал глас:

— Ако смяташ, че горя от желание да споделям и задгробния си живот с някакъв кендер, значи си по-луд и от Райстлин. Хайде!

Стърм свали внимателно решетката и я постави на пода. Тя издаде неприятен стържещ звук, от който зъбите им изтръпнаха.

Той се провря през дупката с лекота и се обърна да помогне на Карамон, който едва натика масивното си тяло и закачения по него дрънчащ арсенал.

— По-тихо, в името на Ищар!

— Правя каквото мога — измърмори Карамон и се промъкна през отвора.

Стърм подаде ръка на Златна Луна. Последен беше Тас, който много се радваше, че не се е случило нищо интересно в негово отсъствие.

— Трябва ни светлина — каза Стърм.

— Искате светлина? — попита един глас, студен и тъмен като зимна нощ. — Нека да бъде светлина!

Мракът изчезна в същия миг. Спътниците се озоваха в огромно куполообразно помещение, високо поне сто метра. От един отвор в тавана се процеждаше сивкава светлина. В средата имаше огромен олтар. На пода около него бяха струпани купища скъпоценни камъни, монети и всякакви други съкровища, принадлежали някога на обитателите на мъртвия град. Камъните не искряха. Бижутата не блестяха. Бледата светлина не осветяваше нищо друго освен черния дракон върху пиедестала.