Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 131

— Няма никой — дръпна го тя за робата и посочи големия площад. — Хайде.

Никой. Това определено не се хареса на Райстлин. Къде бяха изчезнали тълпите джуджета? Усети, че става нещо нередно, но нямаше време да се връща Танис и останалите вече бяха тръгнали към входа на тайния тунел. Магьосникът се усмихна горчиво. Начинанието явно беше голяма глупост. Най-вероятно всички щяха да загинат в този разрушен град.

Бупу отново го задърпа за робата. Той сви рамене, покри главата си с качулката и пое след нея по пустата улица.

От една тъмна пресечка изникнаха две люспести фигури и бързо ги последваха.

— Това е мястото — решително каза Танис и отвори полуразпадналата се врата. — Тъмно е. Ще ни трябва светлина.

Карамон запали с кремъчното си огниво една от факлите, които бяха взели от Големия Бълп и я подаде на Танис, след което запали още две — за себе си и за Ривъруайнд. Полуелфът влезе в сградата и нагази до глезените във вода. Вдигна факлата и установи, че от стените на помещението се стичаха потоци, които се завихряха в средата на мрачната стая и след това се оттичаха в пукнатините край стените. Танис пристъпи в центъра и наклони факлата.

— Ето го. — Той посочи капака на пода, в средата на който имаше железен пръстен. — Карамон?

— Пфу! — изсумтя Флинт. — Щом може да го отвори един земеров, значи мога и аз. Дръпнете се! — Джуджето избута останалите, бръкна под водата и задърпа железния пръстен. Настъпи тишина, Флинт изръмжа и лицето му се зачерви. Спря за миг, пое си дълбоко въздух и задърпа отново. Капакът не помръдна. Танис сложи ръка на рамото му.

— Флинт, Бупу каза, че е идвала тук само през сухия сезон. Заедно с капака ти се опитваш да повдигнеш и половината Ново море.

— Тъй ли? — Джуджето дишаше тежко. — Е, защо не ми каза малко по-рано? Дай тогава на оня вол да се пробва.

Карамон хвана пръстена и жилите на мощния му врат изпъкнаха. Чу се просмукване на вода, след което капакът се вдигна толкова лесно, че той седна с него на земята. Водата в помещението се стече в отвора. Танис наведе факлата си към широката един метър квадратна дупка. От ръба й се спускаше тясна желязна стълба.

— До колко стигнахме? — попита с пресъхнало гърло.

— Четиристотин и три — отвърна плътният глас на Стърм — Четиристотин и четири.

Всички се събраха около отвора и зачакаха. От дупката вееше студ. Единственото, което чуваха, бе шумът на стичащата се вода.

— Четиристотин петдесет и едно — изрече по някое време Стърм.

Танис се почеса по брадата. Карамон се изкашля, сякаш за да им напомни за липсващия близнак, Флинт се засуети и изпусна брадвата си във водата. Тас дъвчеше перчема си. Златна Луна беше пребледняла, но се приближи с твърда крачка към Ривъруайнд, стиснала здраво жезъла. Той я прегърна. Нямаше нищо по-неприятно от чакането.

— Петстотин — отчетливо заяви Стърм.

— Най-после!

Таселхоф се шмугна в отвора. Танис го последва, вдигнал високо факлата пред Златна Луна, която тръгна след него. Всички заслизаха по стълбата, която водеше към канализационната система на града. След около седем метра шахтата свърши с уширение, от което два широки тунела поемаха на север и юг.