Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 135

— Няма да го сториш — усмихна се тъжно момичето, — защото знаеш, че всеки е предопределен да изпълни онова, което му е отредила съдбата. Така каза и Господарката на гората. Ривъруайнд има нужда от теб. Сбогом, приятелю.

Златна Луна отстъпи и впери сините си очи в Ривъруайнд, запаметявайки всяка подробност, за да я отнесе със себе си във вечността. Варваринът осъзна, че тя се сбогува с него, и тръгна към нея, но Танис го спря.

— Ривъруайнд — прошепна той, — имай й доверие. Тя ти е вярвала през всички тези години. Чакала те е, докато си водил своите битки. Сега ти трябва да я разбереш. Това е нейната битка.

Ривъруайнд потрепери, жилите на врата му се изпънаха, но остана на мястото си. Танис го хвана за ръката, но той дори не го погледна. Очите му бяха приковани в Златна Луна.

— Защо се бавиш? — попита драконът. — Взе да ми доскучава. Ела насам!

Златна Луна откъсна поглед от Ривъруайнд и мина покрай Флинт и Таселхоф. Джуджето сведе глава, а Тас я гледаше с широко отворени очи. За пръв път в живота си се почувства малък, безпомощен и много сам. Усещането беше толкова ужасно, че смъртта бе за предпочитане.

Златна Луна спря до Карамон и сложи ръка на рамото му.

— Не се бой — успокои тя огромния воин, който не откъсваше поглед от брат си, — той няма да пострада.

Карамон преглътна с усилие и кимна. Златна Луна отиде при Стърм и изведнъж залитна. Рицарят я подхвана и я задържа в ръцете си.

— Ела с мен, Стърм — прошепна тя. — Закълни се, че каквото и да стане, ще правиш това, което ти кажа. Закълни се в честта си на соламнийски рицар.

Той се поколеба, но ясният поглед на Златна Луна прикова неговия.

— Закълни се, или отивам сама.

— Заклевам се, милейди — отвърна й неохотно. — И ще се подчиня.

Тя въздъхна признателно.

— Но не прави никакви заплашителни движения. Варварката от Равнините и рицарят тръгнаха към дракона.

Затворил очи, Райстлин лежеше под нокътя на дракона и се подготвяше за последното заклинание в живота си. Но думи главата си.

Жертвам се — и за какво? — замисли се с горчивина той. — За да спася тези глупаци от кашата, в която сами се забъркаха? Те няма да нападнат дракона, за да не ми се случи нещо, въпреки че се боят от мен и ме презират. Това е глупаво. И саможертвата ми е глупава. Защо да умирам, след като аз повече от тях заслужавам да живея?

Не го правиш заради тях, отговори му един глас. Райстлин се сепна и се опита да го разпознае. Гласът беше съвсем истински и много познат, но така и не се сещаше чий е. Знаеше само, че го бе чувал само в мигове на върховно напрежение. Колкото по-близо беше смъртта, толкова по-силен ставаше този глас.

Знаеш, че не правиш тази жертва заради тях, а защото не можеш да понесеш поражението! Досега никой не те е побеждавал, дори смъртта…

Райстлин си пое дъх и се отпусна. Смисълът на казаното му убягваше, както и притежателят на гласа. Но си припомни заклинанието съвсем ясно. „Астол аракхккум…“ — измърмори и почувства как магията завладява немощното му тяло. В този момент го прекъсна друг глас, също така реален, който прозвуча направо в съзнанието му. Той отвори очи, извърна бавно глава и огледа присъстващите.