Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 129

Танис се изсмя горчиво.

— Трябваше да се очаква. Чудя се дали великият Фудж изобщо помни къде е тази тайна стая.

— Естествено, че не помни. — Райстлин отвори странните си очи и ги погледна през полуспуснатите си клепачи. — И затова никога повече не е ходил при съкровището. Но между нас има един, който знае къде се намира леговището на дракона.

Всички проследиха погледа на магьосника. Само Бупу ги гледаше унило.

— Ти прав — каза тя и се разхлипа. — Знам тайно място. Отивам там за хубави камъни. Но не казвай на Голям Бълп!

— Ще ни кажеш ли къде е? — попита Танис. Бупу погледна към Райстлин. Той кимна.

— Кажа. Дай карта.

Когато всички отново се скупчиха около картата, Райстлин се приближи до брат си.

— Планът остава ли?

— Да. — Карамон се намръщи. — Но не ми харесва. Трябва да дойда с теб.

— Глупости! — възпротиви се Райстлин. — Само ще ми пречиш! — И добави по-меко: — Няма да ми се случи нищо, повярвай. — Той хвана ръката му, придърпа го още по-близо и се огледа. — Освен това трябва да ми донесеш едно по-специално нещо от леговището на дракона.

Допирът му изгаряше, а очите му пламтяха. Карамон съзря в изражението му нещо, което не бе виждал от времето на Кулите на Висшата Магия насам, и понечи да се отдръпне, но ръката на брат му го стискаше здраво.

— Какво? — запита неохотно.

— Една книга със заклинания!

— Значи затова искаше да дойдем в Ксак Тсарот! Разбрал си, че тя е тук.

— Чух за нея преди години. Знаех, че преди Катаклизма се е намирала в този град, всички в ордена знаеха, но решихме, че е била унищожена заедно с града. Когато узнах, че Ксак Тсарот не е бил унищожен, помислих, че книгата също може да е оцеляла.

— Сигурен ли си, че е в леговището на дракона?

— Не, просто предполагам. За магьосниците тази книга е най-голямото съкровище на Ксак Тсарот. Но съм сигурен, че ако драконът я е намерил, не е пропуснал да я използва!

— И искаш да ти я донеса, така ли? — попита бавно Карамон. — Как изглежда?

— Като моята, само че листата й са снежнобели, а корицата е виолетовосиня със сребърни руни. Трябва да е леденостудена на допир.

— Какво означават руните?

— По-добре да не знаеш… — прошепна Райстлин.

— На кого е била? — попита подозрително Карамон.

Магьосникът замълча и златистият му поглед се зарея, сякаш се мъчеше да си спомни нещо отдавна забравено.

— Никога не си чувал това име, братле — каза накрая, но толкова тихо, че Карамон трябваше да се приближи още повече — но той е бил един от най-великите магьосници на моя орден. Името му е Фистандантилус.

— Както ми описваш тази книга… — Карамон се поколеба, защото се боеше от отговора на Райстлин. Преглътна и продължи: — Този Фистандантилус Черна роба ли е носил?

— Не питай повече! И ти си като останалите! Никой от вас не ме разбира! — Магьосникът видя болката в очите на близнака си и въздъхна. — Повярвай ми, Карамон, това не е просто могъща книга. Всъщност това е една от първите му книги. Принадлежала му е, когато е бил много, много млад. — Райстлин отново се отнесе. След това премигна и добави рязко: — Но въпреки това е много ценна за мен. Трябва да я вземеш! Трябва… — и се разкашля.