Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 128

— Трябва да поговорим — отсече твърдо тя на техния език, когато се овладя.

— Това заповед ли е?

— Да!

Ривъруайнд стана и отиде до един от гротескните гоблени. Не я погледна и не каза нищо. Лицето му представляваше непроницаема маска, но тя знаеше, че под нея се таи болка. Докосна го нежно.

— Прости ми — промълви тихо тя.

Ривъруайнд я изгледа учудено. Златна Луна стоеше пред него с наведена глава и изражение на засрамено дете. Той посегна да погали сребристорусата коса на жената, която обичаше повече от живота си. Усети, че потръпва от допира му и сърцето го заболя от любов. Придърпа нежно главата й на рамото си и накрая я прегърна.

— Досега не съм чувал тези думи — каза той и се усмихна, защото знаеше, че не вижда лицето му.

— Никога не съм ги изричала — изхлипа тя, притиснала глава в кожената му риза. — О, любими, така съжалих, когато казах, че си се върнал при Дъщерята на Главатаря, а не при Златна Луна. Но ме беше страх.

— Не, аз съм този, който трябва да моли за прошка. — Той избърса сълзите й. — Не знаех какво си преживяла през това време. Мислех само за себе си и опасностите, с които се бях сблъскал аз. Трябваше да ми кажеш, любима моя.

— А ти трябваше да ме попиташ. От толкова време съм Дъщерята на Главатаря, че не мога да бъда нищо друго. В това е силата ми. Това ми вдъхва смелост, когато ме е страх.

— Не искам да бъдеш друга — усмихна се той и махна няколко кичура от лицето й. — Аз се влюбих в Дъщерята на Главатаря от пръв поглед. Помниш ли? На игрите, които се провеждаха в твоя чест.

— Ти отказа да се поклониш и да приемеш благословията ми. Признаваше върховенството на баща ми, но не и моето. Каза, че човек не трябвало да прави от хората богове. — Погледът й се зарея в далечното минало. — Беше висок, красив и силен и говореше за древни богове, които тогава не означаваха нищо за мен.

— А ти беше разгневена и невероятно красива! Не ми трябваше нищо друго. Но заради теб ме изхвърлиха от игрите. Златна Луна се усмихна тъжно.

— Ти помисли, че си ме разгневил, защото си ме засрамил пред хората, но не беше така.

— Наистина ли? Тогава какво те разгневи, Дъще на Главатаря?

Тя се изчерви като роза, но вдигна ясните си сини очи и го погледна.

— Когато отказа да коленичиш пред мен, разбрах, че съм изгубила нещо от себе си и никога няма да го получа, докато ти не решиш да ми го върнеш.

Вместо отговор Ривъруайнд целуна нежно косата й.

— Скъпа, Дъщерята на Главатаря все още е тук, но искам да знаеш, че Злата Луна също е жива и когато това пътешествие свърши, тя ще остане твоя завинаги, а Дъщерята на Главатаря ще бъде разпиляна от вятъра.

Вратата откъм тронната зала се тресна и всички подскочиха. В чакалнята нахълта едно джудже.

— Карта — каза то и подаде на Танис измачкано парче хартия.

— Благодаря — изрече сериозно полуелфът. — Предай благодарностите ни на Големия Бълп.

— На негово величество Голям Бълп — поправи го стражът, като хвърли угрижен поглед към покритата с гоблени стена, след което се отдалечи и излезе от чакалнята.

Танис разгъна картата и всички се скупчиха около него. Дори Флинт. Но на него му бе достатъчен само един поглед, изсумтя и се върна в креслото си.