Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 109

Ятмур го прегърна, но той се отдръпна.

— Помогни ми, Ятмур — промълви той. — Имай търпение. Болен съм. — Думите излизаха бавно и отсечено, сякаш бяха парчета лед.

— Ще се оправиш — опита се да го успокои тя. Но неочаквано сетила се за нещо друго, попита: — Какво правят тези диви планинци? Възможно ли е да бъдат приятелски настроени?

— Най-добре е да отидеш и сама да провериш — рече Грен все така мрачно. Пусна ръката й и се върна в пещерата. Легна на предишното си място и отново сключи ръце на корема си. Ятмур седна на входа. Не можеше да реши какво да прави. Рибарите и планинците се бяха прибрали в тяхната пещера. Младата жена тъжно наблюдаваше движението на облаците. Заваля. Много скоро дъждът се превърна в сняг. Ларен заплака и тя му даде да суче.

Лека-полека мислите й се върнаха назад към времето, когато бе щастлива и спокойна в своето племе, символ на което бе яркочервено цвете. Това червено цвете сякаш бе самата тя, както и дните на сигурност с пастирите бе самата тя. Изобщо Ятмур не се отделяше от нещата, които се случваха около нея. А опиташе ли се да го стори, както сега например, тя се виждаше в някаква тълпа, сред танцуващи хора или като момиче, на което е дошъл редът да отнесе ведрата до Дългата река.

Дните на червеното цвете бяха отлетели, една нова пъпка лежеше на гърдите й сега. Тълпата бе изчезнала от живота й. Сега бе времето на широкия жълт шал. Прекрасен топъл шал! Постоянното слънце на небосклона като благодатна топла баня, невинни крачета, щастие, непознато досега — с такива нишки бе изтъкала тя този шал. Тя ясно виждаше как го отхвърля, за да последва непознат странник, чието единствено предимство бе, че е непознат.

Неизвестността е като голям изсъхнал лист, в който всичко се сгърчва. Тя бе последвала този лист — мъничката й фигура се приближи малко поизтънена — докато шалът и червените листчета на цветето се носеха от вятъра на времето. Сега вече листът се превърна в плът, която се въртеше с нея. Тя наедря и се понесе по някаква млечнобяла пътека. Червеното цвете вече бе лишено от музика, от музиката на месестия лист.

Постепенно образите напуснаха съзнанието на Ятмур. Планината отново запълни подозрението й. Високите склонове застанаха срещу цветето. Планината се превърна в един-единствен склон без начало и без край, само основата му бе стъпила някъде долу в мрак и мъгли, а върхът бе обгърнат от черен облак. Мъглите и облакът проникваха до най-далечното кътче на съзнанието й, като дългата ръка на злото; някак неусетно за самата себе си тя разбра, че склонът на планината е нейният собствен живот. В човешкото съзнание няма парадокси, а само отделни моменти; в този миг на склона ярките цветя, шаловете и плътта сякаш никога не бяха съществували.

Силен гръм проехтя над действителната планина и разсея мислите на Ятмур, прогонвайки живописните картини, които се нижеха пред очите й.

Тя хвърли поглед към пещерата, където лежеше Грен. Той не помръдваше. Не я погледна дори. Образите, които се изнизаха пред очите й, помогнаха да стигне до прозрение, което тя отдавна търсеше: „Магическата гъба е причина за тревогите ни. Ние с Ларен сме също толкова нейни жертви, колкото и бедният Грен. Но тя се прилепи за него и сега той е болен. Настани се върху главата му, ала е проникнала и вътре. Трябва да намеря начин да се справя с нея.“