Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 108

Двамата с Грен наричаха помежду си тези хора планинци. Винаги, когато те се появяваха, бяха нащрек. Бързи, добре въоръжени, те никога не им бяха сторили нищо лошо.

Картината на тримата забързани дебеланковци, осемте високи планинци, устремили се нагоре по склона, и виещата се над своя пострадал другар птица направи на Ятмур силно впечатление. Неочаквано дори за самата себе си тя се разтревожи за тримата глупаци, с които бе преживяла толкова опасности. Притисна Ларен до гърдите си, пое въздух и силно извика.

— Хей, тумбаци! Върнете се!

Още не бе заглъхнал викът й, когато първият от планинците беше изпратил първата си стрела. Бързо и без никакво колебание тя прободе кожокрилата птица във въздуха. Рибарят начело, над когото се разигра сцената, изпищя и сви глава. Ударената птица биеше немощно с криле и вече съвсем близо до земята се блъсна във водача рибар, а оттам тупна на земята.

Двете групи — на рибарите и планинците, се срещнаха.

Ятмур се обърна и побегна към пещерата, където живееха с Грен и бебето.

— Грен! — извика тя. — Моля те, ела! Ще убият тумбаците. Попаднаха в ръцете на онези с големите уши. Какво да правим?

Подпрян на скална колона, Грен се бе отпуснал със скръстени върху корема ръце. Той погледна Ятмур с безжизнен поглед и бързо притвори отново клепачи. Лицето му бе бледно и силно контрастираше с плътно надиплената около него жълтокафеникава маса, която стигаше и до врата му.

— Няма ли да направиш нещо? Какво става с теб напоследък?

— Тумбаците вече не са ни нужни — безразлично подхвърли Грен. Въпреки всичко се изправи. Тя му подаде ръка и той я пое вяло. Тя го затегли навън.

— Привързах се към тези нещастници — промърмори жената сякаш на себе си.

След като излязоха, Грен и Ятмур се загледаха към отсрещния склон.

Тримата рибари вече се връщаха обратно, повлекли след себе си повалената птица. Редом с тях крачеха планинците, които очевидно никога не се разделяха със своята шейна. Най-отгоре върху нея бе метната другата кожокрила птица. Двете групи разговаряха любезно, а тумбаците махаха оживено с ръце.

— Ти какво ще кажеш за това? — попита Ятмур.

Странна бе тази процесия пред тях. Изострените профили на планинците ясно се очертаваха на фона на склона, по който групата се изкачваше. До Ятмур достигаха откъслечни реплики от разговора им, които й напомняха по-скоро на отсечен лай.

— Разбираш ли нещо, Грен? — попита тя.

Той не отговори. Гледаше само след групата, насочила се очевидно към пещерата, в която бе наредил да се настанят рибарите. Когато отминаха малката горичка от дългокрачковци, мъжете се обърнаха и посочиха към Грен. Казаха си нещо и шумно се засмяха.

Ятмур вдигна очи към младежа. Душата й се сви от мъка. Каква огромна промяна бе настъпила в него.

— Говориш толкова малко, а и изглеждаш много зле, любов моя. Изминахме дълъг път, аз и ти, и нашата любов. А сега ми се струва, че си отиваш от мен. От сърцето ми към теб струи само любов, от устните ми — единствено нежност. Но ти си вече съвършено сляп и глух за всичко това. О, Грен! Мой скъпи Грен!