Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 107

Върховете на планината се къпеха във вечно залязващото Слънце, докато в низините цареше непрогледна нощ. Тази гола и пуста територия бе сгрявана твърде рядко от случаен слънчев лъч, докато скалистите върхове, подобно на живи същества, бяха устремени нагоре към светлината.

Дори когато мракът бе най-непрогледен, той сякаш не беше абсолютен. Също както и смъртта не е абсолютна — химическите вещества на живота се трансформираха и създаваха нов живот — често пъти тъмнината е просто по-слаба светлина, царство, където се заселват същества, принудени да напуснат слънчевите, но извънредно гъсто населени райони.

Сред тези изгнаници бяха и кожокрилите, които прелетяха с бръснещ полет над главата на майката, наслаждавайки се на акробатичните си умения — спускаха се стремглаво надолу със затворени криле, после, възползвайки се от първия попаднал им въздушен поток, се издигаха нагоре. Младата майка ги показваше на своето бебе.

— Ето ги, Ларен, виждаш ли ги? Ей там долу в дерето, а сега… ето ги горе! Пак към слънцето. Виждаш ли колко са високо?

Момченцето бърчеше носле. Летците се гмуркаха, крилете им проблясваха на слънцето, преди да се спуснат сред сенките, и само след миг изскачаха, сякаш от морска вода, нагоре, чак до облаците, обвити в бронзов ореол. Те бяха част от пейзажа точно толкова, колкото и планините. Отразяваха светлината към мрачния свят долу и разсейваха сенките, докато голата земя се покриеше с игриви златисти петна.

Кожокрилите се стрелкаха именно в непостоянната граница между светлината и тъмата, хранеха се със спори, които дори в този неблагоприятен за тях район на света летяха в изобилие, изпълнявайки вечната задача на всяко живо същество да заема нови територии. Ларен протягаше ръчички и щастливо се кискаше, щастливо се смееше и майка му, която се радваше на всеки момент със своето дете.

В същия миг един кожокрил пикира по-бързо от обикновено. Изненадана, Ятмур го следеше със свито сърце дали ще успее да овладее положението. Странното създание се изви надолу, докато другарката му се носеше над него. За няколко секунди изглеждаше, че смелият летец ще се справи, но звукът от сблъсъка му със склона бе красноречиво доказателство за неуспеха!

Ятмур се изправи. От мястото си тя виждаше и неподвижната фигура, и другата, кръжаща тревожно над нея.

Оказа се, че Ятмур не е единствен свидетел на случката. От другата страна на склона към пострадалия бързаше един от рибарите, който подвикваше нещо през рамо на другите двама. До слуха й стигнаха част от думите му: „Елате и с очите си вижте падналата крило-птица!“ В чистия и прозрачен въздух всеки звук отекваше ясно и отчетливо, така че дори стъпките на хората се различаваха. Прегърнала Ларен, Ятмур наблюдаваше какво става, разтревожена от неприятното произшествие.

Към пострадалата птица проявиха интерес и други. На доста по-голямо разстояние откъм подножието още няколко фигури бързаха към птицата. Бяха около осем души, в бели одежди с остри носове и големи уши, очертаващи се ясно въпреки плътния синкав сумрак. Както обикновено, влачеха след себе си шейна.