Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 110

Проникването до същността на нещата не я успокои твърде. Тя загърна бебето, извади гърдата си от устата му и се изправи.

— Отивам до пещерата на тумбаците — рече тя, без да чака отговор.

Но Грен отвърна:

— Не може да носиш и Ларен в този проливен дъжд. Остави го при мен, докато се върнеш.

Ятмур прекоси пещерата. Въпреки лошата светлина, стори й се, че гъбата в косите и около врата му е станала по-тъмна. Бе се разпростряла и върху челото му, което досега не се бе случвало. Внезапно отвращение се надигна у нея в мига, когато му подаваше сина си.

Тя не познаваше погледа, който той й отправи изпод надвисналата над очите му гъба. Тя прочете в него странната смесица от глупост и коварство, които са винаги в основата на всяко зло. Жената инстинктивно притисна детето към себе си.

— Дай ми го, нищо няма да му се случи — настояваше Грен. — Един нов човек има много неща да учи.

Допреди малко муден и трудноподвижен, той сега скочи бързо. Тя се отдръпна рязко и гневно изсъска. Сръчно извади ножа си. Страхът бе обхванал всяка нейна клетка. Като същинско животно тя оголи зъби срещу него.

— Стой далеч!

Ларен проплака.

— Дай ми детето — настоя Грен.

— Ти не си на себе си. Боя се от теб, Грен. Седни отново! И стой далеч от мен! Чу ли?

Въпреки всичко младият мъж пристъпи към нея. Движенията му бяха някак колебливи, като че се подчиняваше и в същото време се съпротивляваше. Тя вдигна ножа, но Грен не обърна никакво внимание. Очите му бяха мътни, сякаш завеса се бе спуснала пред тях.

В последния миг Ятмур побегна. Захвърли оръжието и се спусна вън от пещерата, стиснала здраво бебето си.

Посрещна я силна гръмотевица, която в същия миг се блъсна в планинския склон. Светкавицата изсвистя и разкъса нишка на кръстосвач, губеща се из облаците. Тъканта й пламна, но дъждът бързо я угаси. Ятмур се затича към другата пещера. Не смееше да погледне назад.

Едва когато стигна входа, си даде сметка, че никак не е сигурна как ще я приемат. Късно беше да се отказва. Когато връхлетя вътре, тумбаците и планинците скочиха да я посрещнат.

Глава двадесет и трета

Грен се отпусна на колене сред острите камъни на входа на пещерата.

Представите му за външния свят напълно се бяха объркали. Пред очите му от всички страни изникваха и се въртяха стотици мънички килийки, цяла стена, също като медна пита. Чувствуваше, че има хиляди ръце, но не можеше да избута стената. Килийките, натежали от сироп, затрудняваха движенията му. Неочаквано стената се затвори над главата му. Остана съвсем тесен процеп. Младежът се взираше през него и някъде в далечината съзря дребни, едва забележими фигурки. Едната от тях бе Ятмур: коленичила, тя махаше ръце и плачеше, че не може да стигне до него. Виждаха се и дебелите рибари. Сред останалите различи Лили-йо — водачката на старата група, а сетне и самия себе си — гърчещ се в мъки!